Хенрике Шмит, „Раждането на модернизма от духа на мистификацията. Антологийните проекти на Валерий Брюсов и Пенчо Славейков“Тази статия е написана в рамките на научния проект „Фиктивни антологии в българската литература на (пост)модернизма. Създаването на литературния канон като креативен акт“ („Fiktive Anthologien in der bulgarischen Literatur der (Post)Moderne. Die Kreation des Kanons als Kunst“), 2014 – 2016, финансиран от Германското изследователско дружество (DFG, GZ: Schm 2378 / 3-1). Благодаря на Елка Димитрова за помощта в езиковата редакция. Всички преводи на български, ако не е обозначено иначе, са направени от Елка Димитрова и Хенрике Шмит.
1. Уводни бележки. Модернизъм под прикритие През 1894/1895 година младият Валерий Брюсов, едва завършил гимназия, решава да революционизира руската поезия, която изглежда изостанала, вехнеща в развитието си. Амбициозният младеж свързва както личното си бъдеще[1], така и бъдещето на цялата руска литература с модернистичните и декадентските течения, популярни на Запад, които обаче все още отсъстват в родината му. Поради липсата на съществуващи символистични писатели и текстове Брюсов като самодеклариран вожд на новото литературно течение прибягва към една литературна мистификация и измисля ред съратници и съавтори, под маските на които публикува собствените си творби в трите тънки алманаха Руски символисти (Русские символисты; Брюсов 1894а, 1894б, 1895а, Брюсов 1975: 27-34).[2] Към тях той добавя фигурата на фиктивния издател Владимир Александрович Маслов, за да придаде повече авторитет на юношеското си начинание. През 1910 година признатият писател модернист Пенчо Славейков[3], като един от последните жестовe в литературната си дейност, иска отново да оспори модерните начала на „изостаналата“ българска литература. Амбициозният предводител на българския модернизъм свързва както личното си творческо наследство, така и бъдещето на българската литература с модернистичните течения, популярни на Запад, които обаче все още отсъстват в родината му.[4] Поради декларираната от него липса на български „поети и поезии“ (Славейков 1940б: 5) Славейков, като вече утвърден вожд на литературното течение на българския модернизъм, прибягва към една литературна мистификация и измисля ред автори, под маските на които той публикува собствените си творби в мистификационната антология На Острова на блажените. Към тях той добавя фигурата на фиктивния издател и преводач под собственото си име – Пенчо Славейков, за да придаде по-провокативен ефект на зрялото си начинание. Раждането на модернизма от духа на мистификацията: статията предлага един сравнителен прочит на тези мистификационно-антологийни проекти[5] на младия руски символист Валерий Брюсов и на зрелия български модернист Пенчо Славейков, анализирайки както някои възможни контактологически, така и някои структурно-типологически паралели и различия. За тази цел аргументацията първо въвeжда в мистификационната матрица на европейските литератури от XVIII век до началото на XIX век. След това подробно анализира трите сборника Руски символисти на Валерий Брюсов и в заключение ги сравнява със Славейковия На Острова на блажените, базирайки се на съвременната теория на литературната мистификация[6] и на псеводпревода като инованционна стратегия „под прикритие“ (Toury 1995, 2005, Kristmannsson 2005a, 2005b).
2. Мистификационната матрица: изобретяването на традицията срещу перформативната критика на канона В своя дневник на 22 март 1892 година Валерий Брюсов отбелязва покупката на книгата Песните на Осиан (Брюсов 2002: 21) заедно с екземпляра на Нибелунгите, немския национален епос от XIII век.[7] Покупката е вероятно неслучайна, тъй като Осиан представлява най-популярният образец на литературната мистификация в европейските литератури от сантиментализма до късния романтизъм и е бил известен и сред руските писатели, като например Карамзин, Батюшков и Державин (виж Левин 1980).[8] Заради тази покупка на младия поет аргументацията в първата част на статията ще тръгне към едни други острови, а именно – към Британските, – преди да продължи нататък – през „мистификационния материк“, през континентална Европа, към Русия и обратно към България. Осиан, литературно-политическият проект на шотландския писател и учен Джеймс Макферсън[9], е най-видният случай на литературна измама през XVIII век и създава образец за популярните век по-късно национални мистификации в някои страни на Централна и Югоизточна Европа.[10] Въз основа на галски народни балади, събрани и преведени от него на английски, Макферсън мистифицира съчинителство на древнокелтския епос на благородните, смели и сантиментални същевременно бардове воини. „Оригиналното авторство“ на този епос за келтския крал Фингал той приписва на слепия певец Осиан, син на Фингал, живял през III век от новата ера. „Северният Омир“, както го нарича Мадам дьо Стал[11], стандартно е изобразяван не с меч, а с арфа в ръцете.[12] Като митическа фигура Осиан в древните текстове наистина съществува[13]. Като „автор“ на текстовете, които представя Макферсън, той е мистификация. И досега е спорен въпросът в каква степен Макферсън е измислил целия текст или е използвал все пак някои галски оригинали от народната поезия, в които се упоменава и Осиан.[14] Създаването на този фиктивен епос от отделни песенни фрагменти е подчинено на целите на „изобретяването на традиция“, по терминологията на Ерик Хобсбом и Терънс Рейнджър от едноимената им книга (The Invention of Tradition, Hobsbawm / Ranger 1983). Трябвало е да се докаже, че шотландската култура има древни корени и е равностойна на английската или германската например (с Нибелунгите, ако напомним информираната покупка на младия Брюсов, който ненапразно следва в Историческия факултет). Случаят с Осиан е не само най-популярният пример за литературна мистификация в европейските литератури през XVIII и XIX век (виж Gaskill 1991 и 2008). Чрез формулата на „удоволствието от тъгата“ („joy of grief“), което слепият бард изразява в песните си, този псевдоепос съществено влияе на развитието на сантиментализма и романтизма при Хердер, Гьоте и Клопщок (Schmidt 2003a/b) или, в Русия, Карамзин (Levin 1973). Най-важното в дадения случай обаче се състои в това, че Макферсън със своя Осиан също така създава стандартния и до днес мистификационен „tool kit“ (набор от инструменти) за успешния фалшификатор. Това включва:
- създаване на легенда за произхода („origin stories“, Grafton 1990: 58); - удостоверяване (автентификация, „authenticating method“, пак там) на фиктивния наратив и фалшивия или липсващ материален носител, което се постига с помощта на паратекстове: корица, заглавие, предговор, бележки и т.н. Сред най-ефектните легитимиращи стратегии се числи „псевдопреводът“.[15] В случая с Осиан това е „английският превод“ от несъществуващи или поне съмнителни галски оригинали – похват, с който, както е известно, борави и Пенчо Славейков в На Острова на блажените. Първите български преводи на Осиан между другото са публикувани от бащата на поета – Петко Рачов Славейков, в знаменитата му антология-списание Смесна китка (Славейков 1852: 120-125).[16] Освен че задава мистификационни похвати, Осиан в прототипна форма свидетелства и за:
- лични творчески и комерсиални цели (поради свързаните с тях скандали съмнителните текстове обикновено се продават много добре. По това време Осиан е надминат по продажби само от Библията и творбите на Шекспир, виж Ruthven 2011: 13); - „изобретяване на традиция“ в смисъла на Хобсбом – както литературна, така и национална или регионална; - геопоетически и геополитически цели, например съпротива срещу политическа, културна, езикова експанзия (в случая с Осиан – на шотландските националисти срещу английската кралска власт). Към това може да се прибави:
- спорове и скандали, свързани с въпроса за произхода на съмнителния текст; - филологически изследвания и проучвания, които трябва да докажат или да опровергаят автентичността на текстовия корпус. Този образец на „Макфосиан“[17], както днес се обозначава двойното авторство на шотландския лъже-епос, вдъхновява „изобретяването на традиция“ по време на националноосвободителните борби, особено сред славянските народи и литератури[18], повлияни от немските романтици (с Хердер на преден план). Нека споменем Чешкото възраждане със споровете около Краловедворскияръкопис и Зеленохорския ръкопис (1817-1818; Hanka 1829, Hanka / Linda 1879), които наподобяват средновековни епически и лирически песни, възпяващи славното военно и културно минало на чешкия народ (виж Stolz-Hladká 2011, Thomas 2003, Прохазка 2002). Съчиняват ги талантливите учени (и не по-малко талантливи фалшификатори) Вацлав Ханка и Йозеф Линда, които обаче в избора си на легенди за произхода не проявяват голяма оригиналност: Краловедворският ръкопис бил намерен по време на реставрационна работа на тавана на една църква, а Зеленохорският бил изпратен от анонимен дарител направо в музея, където работел Линда (Porter 2008: 211).[19] Българската литература, както е известно, участва в това мистификационно опиянение със знаменитата Веда Словена, сборник с „български народни песни от предисторично и предхристиянско доба“ (Веркович 1874, Веркович 1881, Веркович 1996; виж Ковачев 2009, Hristozova 2012), които трябва да докажат произхода на българската народна поезия чак от митичния Орфей („Северният Омир“ на Макферсън трябва да бъде победен в конкуренцията на народите[20]). Двата сборника са издадени през 1874 и 1881 година, съответно в Сърбия и в Санкт Петербург, от босненския хърватин, учения Стефан Веркович.Самите песни събира и записва (или обратното: записва и събира) македонският учител Иван Гологанов. Дискусиите относно автентичността на поетическия материал на Веда Словена продължават и до днес – въпрос, който Миглена Христозова дискутира детайлно в монографията си „Веда Словена“ между мита и историята. Към проблема на идентификационните дискурси на Балканите (Hristozova 2012).[21] Самият Славейков високо цени Веда Словена въпреки, или всъщност заради, мистификационния ѝ характер: „щото не e шега да напишеш стотина хиляди стихове с цел да излъжеш света и себе си“ (подч. мое, Х. Шм.; Българската народна песен, Славейков 1904: 8[22], виж също Даскалов / Еленков 1994: 52-53).[23] Така Славейков изпреварва съвременните подходи към феномена на литературната мистификация – например в книгата на Кенет Рътвен Faking Literature, където Рътвен интерпретира литературната измама като тази тъмна материя, от която се произвежда самото понятие за фикционалното (2001: 38, 199-200, виж също Abramson 2005, Russett 2009). Че да напишеш стотина хиляди измамни стиха, все пак може да е и шега, явно демонстрира друга фиктивна антология от XIX век, написана от френския писател Проспер Мериме. Французинът обаче няма за цел да създаде една лъже-традиция, а да критикува една литературна мода. А именно: модата на европейския романтически екзотизъм (Kohler 2009)[24], на чийто фон националнолитературните мистификации могат да си намерят такива бележити жертви като Мицкевич, Гьоте и Пушкин[25]. Става дума за съставената през 1827 година мистификационна антология Гусла. Избрани илирийскистихотворения, събрани в Далмация, Босна и Херцеговина (La Guzla. Choix de poésies illyriques, recueillies dans la Dalmatie, la Bosnie et l’Herzégowine). И Мериме представя един сборник с мистификации на древни народни песни и балади, този път от южнославянския регион. За разлика от „сериозните“ фалшификатори обаче той от самото начало залага на разгадаването и даже включва в текста скрити знаци за потенциалните откриватели (виж Kohler 2009). Типично за мистификациите, френският измамник се възползва от детайлно построен паратекст: предговора на анонимния събирач, издател и – отново – преводач[26], колоритната биография на стария песнопоец Хиацинт Магланович, името на когото би могло да възбуди определени съмнения в „мъгливите“ интенции на проекта. На фронтисписа Магланович е показан с гуслата от заглавието в ръце – на мястото на Осиановата арфа. В обобщение могат да се различат два основни модела на мистификационната матрица, която тук е представена само в няколко характерни образеца:
Че литературната измамa – като шега или не – преди всичко означава голяма и доста сериозна работа, подчертават руските филолози Евгения Иванова и Рем Шчербаков (2000: 36) в своя анализ на трите сборника Руски символисти на Валерий Брюсов, към които сега ще се върнем.
3. Руски символисти: Интенции и технологии на мистификацията В случая с Брюсовите Руски символисти мистификационната игра продължава повече от година и обхваща три отделни публикации. В началото на март 1894 година излиза първият от тънките алманаси.[27] Като издател фигурира „Владимир Александрович Маслов“, от името на когото е написан и стегнатият предговор.[28] Тук фиктивният издател дава съвсем кратко определение на символизма като литературно течение и го разграничава от декаденството като по-общ светоглед на модерния човек (Брюсов 1894а, цит. по Брюсов 1975: 27). Най-важното в предговора обаче е поканата на издателя към авторите, желаещи да участват в следващите броеве на алманаха, да пращат своите творби на името на В. А. Маслов на главната поща в Москва, „poste restante“ (до поискване). В първия сборник са включени текстовете на двама автори, на самия Брюсов и на неговия съученик Александър Александрович Ланг. Последният пише под псевдонима А. Л. Мирополски (Миропольский). Ланг е синът на известен Московски книжар, който от страх за репутацията си му забранява да публикува скандалните символистични текстове под собственото си име. Самите алманаси, които поради известността си бързо се разпродават, той все пак предлага в книжарницата си (Иванова / Щербаков: 46-47, Молодяков 2010: 69).[29] Мистификацията е успешна и на поканата на фиктивния Маслов се отзовават желаещи, което коментира Брюсов в писмата си (цит. по Иванова / Щербаков 2002: 63): связка анонимных писем у меня значительно увеличилась, – да не мало и интересных писем у меня с подписями. [свитъкът ми с анонимни писма значително се увеличи, – а не бяха малко и интересните писма с подписи.] Вербуваните писатели обаче не са достатъчни – нито по количеството, нито по качеството и стилистичното разнообразие на текстовете си. И Брюсов допълнително измисля още автори: петима мъже и една жена, под чиито имена публикува собствени стихотворения. Евгения Иванова и Рем Шчербаков съответно говорят за „статистите“ и за „мъртвите души“ на руския символизъм (пак там: 44). Вторият том на Руски символисти допълнително разширява мистификационната игра, за което свидетелства паратекстовата рамка, състояща се от корицата, предговора, съдържанието и анонса на планираните публикации (Брюсов 1895а). Името на прословутия издател В. А. Маслов е преместено от предговора на титулния лист. Затова пък сега вече самият Брюсов е представен като автор на увода, в който той симулира писмен диалог с неизвестна красива дама, придавайки на мистификацията си епистоларен вид и шарм. Точка по точка Брюсов опровергава възраженията против символизма от името на красивата непозната, изпод нежните пръсти на която прозвучават грубите упреци на критиците фейлетонисти. Според нея съществуват три вида символисти (Брюсов 1895: 5-6): мистификаторы, которые, не надеясь на талант, хотят взять оригинальностью, люди душевно ненормальные и несчастные заблудшие, к которым Вы великодушно причисляете меня и которые еще могут возвратиться на истинный путь. [мистификатори, които, без да се надяват на талант, искат да се наложат с оригиналност, хора душевно ненормални и заблудени нещастници, към които Вие великодушно причислявате и мен и които все още могат да се върнат в правия път.] Така предговорът на втория том на Руски символисти е ясно композиран. В кондензирана форма той въвежда в темата, използвайки формата на епистоларния „роман“, тематизира метапоетично жанра на мистификацията и го свързва с някои централни теми на литературната теория: мистификация и имитация, подражание и оригиналност. Също така, в шеговита диалогична форма, той дава може би първото теоретично обосновано определение на понятието „символизъм“ в руската литература (Grossman 1985: 93-94). Символизмът, обяснява Брюсов на съмняващата се дама, не може да се определи механично, чрез изброяването на отделни похвати и характеристики (звучаща поезия, поезия на намеците [поэзия намеков] и т.н., Брюсов 1895а: 10). По същество той е начинът посредством символи в душата на читателя да се възбудят нови усещания, усещанията на съвременния човек (пак там: 11-12). Така читателят участва в създаването на поетическата творба, в акта на поезиса („poïesis, ποίησις“). Символистичната теория на Брюсов, изложена тук като шеговит спор с една мистифицирана омайница, съчетава в себе си предформалистичните понятия за литературата с една ранна рецептивна теория в смисъла на „естетика на въздействието“. Мистификационната игра продължава от първата до последната страница на книгата. Именно там се възобновява поканата към потенциалните автори да пращат текстовете си – все още на името на измисления Маслов, но вече на адреса на реално съществуващия Валерий Брюсов. Съобщават се даже конкретни часове за възможна лична аудиенция (пак там: 52). Маслов, както може да се види от анонсите на предстоящите издания, фигурира и като издател на първата лична, „несимволистична“, стихосбирка на Валерий Брюсов с нескромното заглавие Шедьоври (Шедеври, Брюсов 1895б), във френската ортография на което се съдържа една съвсем не шедьоврена печатна грешка (Les schefs d’oeuvre).[30] В последователността на трите сборника-алманаха жестът на мистификацията постепенно отслабва. Въпреки това някои от „статистите“ продължават да вярват в съществуването на самия Маслов. И когато раздразнението им от действията на властолюбивия Брюсов, който своеволно пренаписва техните творби, нараства, те искат лична среща с тайнствения издател (Иванова / Щербаков 2002: 48, Молодяков 2010: 85).[31] Планираният четвърти том на Руски символисти не успява да излезе – не поради недостиг на материали, а поради липса на финансиране (Молодяков 2010: 86). Мисията на мистификацията Руски символисти все пак може да се смята за успешно завършена: младият писател Брюсов става скандално известен, движението на руския символизъм като цяло се утвърждава. Трите излезли сборника на Руски символисти между другото представляват класически „самиздат“, финансират се с лични средства от Брюсов. За печатането на първия брой начинаещият автор вероятно залага златния си ръчен часовник (Иванова / Щербаков 2000: 39)[32] – което може да се смята за една напълно успешна инвестиция.
4. Естетическата матрица: Литературното поле на Руски символисти Брюсов въвежда фигурата на фиктивния издател като неутрална инстанция, класическа автентификационна стратегия. На собствената си маска той определя различни функции: като автор на предговорите той полемизира; като поет – представя твърде традиционни, по-скоро неоромантически, отколкото символистични стихотворения, особено в първите два алманаха (виж Смирнов 1979: 210). В третите Руски символисти, когато вече е скандално известен, се държи по-провокативно и включва в алманаха прочутото, често пародирано[33] едноредово стихотворение „О закрой свои бледные ноги“ („О, събери своите бледни нозе“), както и метапоетическото стихотворение Творчество (Брюсов 1895а: 12, 13). Последното съдържа известния стих: „Тень несозданных созданий / колыхается во сне“ („Сянката на несъздадени създания / люшка се в съня“), който в кратка формула сгъстява естетическата програма на ранния руски символизъм. Трите алманаха на Руски символисти, взети заедно, са планирани като „христоматия“ (Брюсов 2002: 172), която трябва едновременно да доказва единството на движението и неговото разнообразие. Реалните и измислените автори в трите сборника се представят без биографични бележки.[34] Това означава, че характеристиките на техните естетически позиции могат само косвено да се екстрахират от псеводнимите и стилистиката на творбите в частност. Сред реално съществуващите автори, освен Брюсов (под реалното си име), също така и Ланг (под псевдонима си Мирополски) разработва конвенционални любовни сюжети, снабдени с декадентски образи и метафори (виж у Мирополски стиха „ржавеют струны“ („ръждавеят струните“), Брюсов 1894б: 15). От останалите „статисти“ Ерл Мартов (псевдоним на Андрей Едмонтович Бугон) особено активно изпълнява ролята на „истински“ символист. Неговите творби се отличават с изобилни повторения и алогичнии смислови връзки в духа на поезията на намеците. Г. Заронин (Александър Василиевич Гипиус) и Виктор Евстафиевич Хрисонопуло в своите немногочислени творби работят в същата посока. Техните текстове впрочем до такава степен се редактират от ръката на самия Брюсов, че е спорен въпросът дали изобщо могат да се смятат за авторски (виж Молодяков 2010: 88). Н. Нович (Николай Николаевич Бахтин) като най-скромния сред авторите на Руски символисти участва единствено с преводи на Верлен и По. Да работиш с „мъртви души“, очевидно се оказва по-лесно начинание, отколкото да пренаписваш съпротивляващи се на това статисти. В резултат техните творби показват по-голямо стилово и жанрово разнообразие. Сред измислените от Брюсов маски А. Бронин пише музикална поезия в духа на Пол Верлен. Владимир Александрович Даров може да се смята за типичен представител на „поезията на намеците“, но и на музикалния стих (руската литература му дължи едно от първите звукови стихотворения – „Шорох в глуши камыша“ („Шумолене в пущинака на тръстиките“, Брюсов 1894б: 40). Зинаида Фукс представя типично декадентската femme fatale (фатална жена) с морбидни и некрофилски стихотворения (Брюсов 1894б: 46; виж и Смирнов 1979: 210). Изобщо, може да се каже, че различните авторови маски въплъщават отделни похвати на символистичната поетика. Освен оригиналните текстове трите сборника съдържат също и преводи от френски и английски (Пол Верлен, Стефан Маларме, Едгар Алън По и други). Преводите контекстуализират оригиналните руски творби и ги снабдяват със символния си капитал, с вече утвърденото си културно значение. Така трите сборника запознават читателя не само с новото литературно течение на руския символизъм, но едновременно – а често и за пръв път – и с чуждоезичната модерна поезия. По този начин Руски символисти представлява както национална, така и преводна антология. При това преводите са „истински“, а преводачите в голямата си част – измислени.
5. Между живототворчеството и изобретяването на традиция Брюсов от младежките си години изпитва влечение към мистификационната игра (виж Молодяков 2010: 32-52). Така още в училище той издава със съученика си Владимир Станюкович едно ръкописно списание, за което измисля голям брой фиктивни автори. Във връзка с ученическото му увлечение по авантюрните романи тези „мъртви души“ обаче носят имената например на индианските герои от книгите на Джеймс Фенимор Купър, като Петнистият ягуар (пак там: 42). Личната страст на Брюсов към театралната игра по-късно се преплита с общата тенденция на епохата към мултиплицирането на авторски идентичности, към „живототворчество“ (виж Greber 1993, Schahadat 2001a, 2001b, Smirnov 1979). Същото може да се каже и за Пенчо Славейков, който изпробва играта на маските още в първите си творби и още през 1893 година − една година преди Брюсов да заиграе със същия похват! − издава цикъла стихотворения Шарки, снабден с измисления биографичен очерк за фиктивния автор Ферхард Меддахи (Славейков 1893; виж Янакиева 2011: 10, Пенчев 2012: 63). Шарки, по израза на Миряна Янакиева, са „първообраз“ (пак там) на мистификационната техника почти две десетилетия преди тя да достигне апогея си в играта на маските в На Острова на блажените.[35] Същото важи и за полуфиктивния-полуавтобиографичен очерк за Олаф ван Гелдерн, с който Славейков открива стихосбирката Епически песни от 1907 година. Личният устрем към перформативната игра с маските при двамата модернисти основоположници съответства на общия дух на епохата, на „моделирането на Аза“ (Пенчев 2012). Игор П. Смирнов, вече през 1970 година, разработва една обща концепция за функционирането на литературните мистификации в различни епохи. При това той се базира върху структуралистко-семиотичната теория на културния историк Димитър Лихачов, който различава първичните и вторичните литературни стилове (Смирнов 1979; виж Greber 1993, Schahadat 2001b: 275). Според Лихачов ([1973] 1999: 183-190)[36] и Смирнов първичните стилове (ренесанс, класицизъм, реализъм, постсимволизъм) разграничават действителността от нейните семиотични репрезентации. Докато вторичните стилове (барок, романтизъм, символизъм) се стремят да интерпретират околния свят като текст. Съответно вторичните стилове представляват особено благодатна почва за мистификациите, които непрестанно превръщат извънлитературни „факти“, като например авторовата личност, в текстова реалност (Schahadat 2001a). Към това обаче може да се добави по-пряко политическият аспект на литературната геопоетика и властовите отношенията не само вътре в една национална литература, но и с оглед на външния канон на световната литература. Мистификацията като исторически феномен често е свързвана с усещането за изостаналост, за „belatedness“, както констатира Шамма Шахадат в своя анализ на друга известна в руската литература мистификация, а именно – на колективния сатиричен проект „Козма Прутков“ (Schahadat 2001b: 280-281).[37] И Брюсовите Руски символисти реагират на острите дискусии относно подражателния характер на руската литература (виж Grossmann 1985: 2-3, Молодяков 2010: 99). В непубликуваното изследване История на руската лирика (История русской лирики)[38] сам Брюсов пише (цит. по Гиндин 1970: 198): „Современная русская поэзия“ не выросла органически, как дерево из семени, из народной поэзии, – как выросла современная поэзия во Франции, Германии, Англии, Италии [...]. Наша поэзия даже не была привита к застарелому, но здоровому стволу народного творчества. Она была искусственно пересажена к нам в ту эпоху, когда пересаживалось все западное. Мы взяли готовыми и формы поэзии, и приемы творчества, и законы стиха [...] Но именно (в силу) то(го) обстоятельства, что русская поэзия начала с подражания, с перепевов, с ученичества, – для нее особенно важно было бы сохранить живую связь со своим учителем, и своей матерью: поэзией западноевропейской. [„Съвременната руска поезия“ не е израснала органично, като дърво от семето, от фолклорната традиция, така както това е станало със съвременната поезия на Франция, Германия, Англия и Италия [...]. Нашата поезия не е била дори присадена към стареещия, но здрав ствол на народното творчество. Тя е била изкуствено пресадена у нас в епохата, когато се е пресаждало всичко западно. Ние сме взели наготово всички поетически форми и средства, и правилата на стиха. [...] Но именно поради (по силата на) това обстоятелство, че руската поезия е започнала от подражанието, от преработките, от ученичеството, – за нея би било особено важно да съхрани живата връзка със своя учител и майка: със западноевропейската поезия.] Тук могат да се наблюдават типичните за тези дискусии биологически метафори. Където липсва органичият растеж на националната литература, мистификацията трябва изкуствено да запълва празнини, чрез най- разпространения агент на каноноформирането: антологията (виж Курташева 2010, Schmitz-Emans 2011). Славейковата антология На Острова на блажените е сред най-изследваните текстове в българската литература.[39] Според българските ѝ изследователи, като Атанас Натев, Михаил Неделчев, Галин Тиханов, Сирма Данова, Владимир Трендафилов и други[40] – Славейковият проект съчетава различни импулси и ефекти на конструирането и разрушаването на вътрешния и външния литературен канон (виж Schmidt 2013a / 2013b: 7):
Така екзотичният жанр именно на фиктивната антология се оказва най-доброто начало за постигането на твърде различни цели: разиграването на множествения субект на модерния човек (живототворчеството) и запълването на културния вакуум (изобретяването на традицията, създаването на канона).
6. Жанрът на „фиктивната антология“ на фона на мистификационната матрица Погледът към българския Остров откъм чуждите брегове на руската литература позволява да се контекстуализира ексцентричният жест на Славейковата псевдомистификационна, псевдопреводна антология. Славейков, като едновременно космополитен модернист и специалист по руска литература, който дълго време работи над дисертация, посветена на Хайне в руската литература (макар тя да остава незавършена), е бил запознат с творчеството и дейността на предводителя на руските символисти.[41] Брюсов и Славейков се срещат и лично в рамките на 100-годишния юбилей от раждането на Гогол, когато българинът през 1909 година пътува като част от българската делегация за Москва (виж и Малинова-Димитрова 2011).[42] Брюсов и Славейков, както пише последният в писмата си до Мара Белчева, били единствените представители на литературното общество сред политици, академици и обществени деятели. Докладът на Брюсов, „най-младия и най-талантливия, може би, руски поет“ (Славейков 1940в: 93), който енергично модернизира Гогол, провокира голям скандал сред публиката, но бива одобрен от българския му колега (пак там: 105): Модерен човек, безтактен. Излезе съвсем по гоголевски: един човек се намери, а публиката помисли, че той е свиня. Аз бях един от малцината, които ръкоплясаха на тая свиня [… ] Независимо от възможните контактологически връзки между двамата самодекларирани литературни провокатори, особен интерес представляват и възможните типологически съответствия между двата сходни проекта и двамата автори, „най-неуморни конструктори“, ако перифразираме формулировката на Миглена Николчина за Славейков (Николчина 1997). И така, нека формулирам някои заключителни наблюдения: Лични литературни поетики:Брюсов и Славейков споделят култа на културния героизъм (виж Udolph 2013), изпитват привличане към фигурите основатели и разкриватели както в изкуството, така и в науката. Тук могат да се диагностицират и следи на общия по това време култ към Ницше, към който принадлежат двамата автори (виж Grossman 1985, Sabourin 2010). Брюсов и Славейков пропагандират автономността на литературата като нейна главна цел и я защитават от политическите и религиозните ѝ функционализации. Въпреки това и руският (Grossman 1985: 13), и българският писател често биват ценени по-скоро като културни иноватори, отколкото като оригинални поетически таланти (в съпоставка със съвременниците им Александър Блок и Андрей Бели, от една страна, и Пейо Яворов, от друга). Лични литературни стратегии: Мистификационната политика на двамата автори е свързана със силен агонистичен жест и свидетелства за личния устрем към (само-)канонизиране. Играта-измама удовлетворява личното им „патологично влечение към псевдонимите“, както го формулират Иванова и Шчербаков по повод на Брюсов (2000: 70). Двамата автори съединяват в мистификационните си проекти функциите на естетическото живототворчество и на създаването на новия модерен канон. И в него си осигуряват водеща позиция. Мистификационна естетика: По същия начин те комбинират двата исторически типа на мистификацията: оксиморонното създаване на „нова традиция“ (Осиан, Чешките ръкописи) и игривата критика на канона (Гусла). Целта обаче вече не е изобретяването на една древна традиция, а симулирането на съвременност. Това обяснява и смяната на жанра от мистифицирания епос към фиктивната антология, която фингира цяло литературно поле, имащо свое разнообразие и дори – противоречия. Едновременно с това мистификационните техники – играта с маските, сложната наратологична структура на текстовете с различни авторски гласове – идеално съответства на потребностите на модерната естетика и литературна теория. Мистификационна геопоетика: Литературната измама може да се интерпретира и като реакция на периферията срещу доминиращия литературен канон, както в случая с Песните на Осиан. Не е случайно, че мистификационните проекти на двамата автори съединяват функциите на националната и на преводната антология – като агент на формирането на световната литература (виж Курташева 2009). В този контекст може да се спомене постколониалната теория, конкретно – концепцията на „самоколонизиращите се“ култури, по терминологията на Александър Кьосев (1998), с риториката на липсите и „отсъствията“. Културните празнини трябва да се запълнят с помощта на чужди образци. Жанрът на фиктивната антологията идеално съотвества на това предизвикателство (виж и Gesemann 1989, Lauer 1989). Интересното е, че това важи не само за „младата“ следосвобожденска българскя литература, но – поне в Брюсовото възприятие – и за руската литература, която все пак в областта на прозата през XIX век вече е завладяла Европа. Има и съществени, не по-малко интересни различия: Брюсовата мистификация „работи“, иска и успява да излъже света (но не и себе си, за разлика от сериозните мистификации от романтическия период). Славейковата антология от своя страна само имитира мистификационния модел – с дълбоко познавачество за историческите образци, идеално репродуцирайки мистификационния набор инструменти. Различен е и статутът на преводното в двата проекта.[43] Брюсов превежда реално съществуващи текстове и автори, но измисля персонажите на преводачите. И оригиналните му стихотворения са толково близки до чуждите образци, че могат да се смятат за имитации или даже за преводен плагиат. Славейков обаче работи с традиционния похват на „псевдопревода“, както го познаваме от Песните на Осиан на шотландеца Макферсън и Гусла на французина Проспер Мериме. Според Гидеон Тури псевдопреводите често се използват, за да се въведат – „под прикритие“ – иновационни модели и образци в една консервативна културна среда, тоест представляват съзнателен „акт на културно планиране“ („an act of cultural planning“, пак там: 4).[44] Гаути Кристмансон в книгата си Ролята на превода в създаването на националните литератури в Британия и Германия 1750 – 1830 по-подробно различава „псевдопреводи“ в смисъла на Тури от „преводи без оригинал“ (2005: 23-24): ... pseudotranslation or fictitious translation creates a myth of an original content (and sometimes form), whereas translation without an original creates a myth of being original by leaving content out and translating form. [... псевдопреводът, или фиктивният превод, създава мит за оригинално съдържание (а понякога и форма), докато преводът без оригинал създава мит за оригиналност, като оставя съдържанието навън и превежда формата.] От тази гледна точка Брюсов неслучайно решава да промени първоначалното заглавие на антологията си от Символизъм (Имитации и преводи)[45] на Руски символисти, маскирайки имитиационния характер на своята културна интервенция. Така мистификационно-антологийните проекти на Валерий Брюсов и Пенчо Славейков идеално илюстрират двата типа преводни политики. А когато псевдопреводното / преводът без оригинал допълнително се смесва с антологийното, с което се отличават проектите на Брюсов и Славейков, „актът на културното планиране“ се повдига на квадрат. Остава въпросът, защо На Острова на блажените става мощен вдъхновяващ текст за българската литература през целия 20-и век, докато Руски символисти, макар че успешно създава новото течение на руския символизъм, като литературна творба остава абсолютно непродуктивна за следващите поколения. Възможният отговор се състои в това, че саморазкриващата се мистификация на Пенчо Славейков явно демонстрира концепциите и похватите, с които работи, и така създава не само текст, но и модел, който – особено през 1990-те години, ще бъде подложен на нееднократен re-enactment (виж Данова 2012, Schmidt 2013a, 2013b).
Цитирана литература Abramson 2005: Abramson, Julia. Learning from Lying: Paradoxes of the Literary Mystification. Newark: Univ. of Delaware Press, 2005. Bär / Gaskill 2012: Bär, Gerald; Gaskill, Howard (eds.). Ossian and National Epic. Frankfurt am Main; New York: Peter Lang, 2012. Browder 2000: Browder, Laura. Slippery Characters: Ethnic Impersonators and American Identities. Chapel Hill, NC [u.a.]: Univ. of North Carolina Press, 2000. Detering / Hoffman et al 2011: Detering, Heinrich; Hoffman, Torsten; Pasewalck, Silke; Pormeister, Eve (eds.). Nationalepen zwischen Fakten und Fiktionen. Tartu: Tartu University Press, 2011. Dizdar / Gipper / Schreiber 2015: Dizdar, Dilek; Gipper, Andreas; Schreiber, Michael (eds.). Nationenbildung und Übersetzung. Berlin: Frank & Timme, 2015. Gaskill 1991: Gaskill, Howard (ed.). Ossian Revisited. Edinburgh: Edinburgh University Press, 1991. Gaskill 2008: Gaskill, Howard (ed.). The Reception of Ossian in Europe. London [u.a.]: Continuum, 2008. Gaskill / Schmidt 2004: Gaskill, Howard; Schmidt, Wolf Gerhard (eds.). Kommentierte Neuausgabe wichtiger Texte zur deutschen Rezeption. Vol. 4. „Homer des Nordens“ und „Mutter der Romantik“.Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2004. Gesemann 1989: Gesemann, Wolfgang. „Fremde Impulse bei der Ausbildung des Gattungssystems in der bulgarischen Wiedergeburtsliteratur“. In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien, edited by Reinhard Lauer and Peter Schreiner. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1989, pp. 263-280. Grafton 1990: Grafton, Anthony. Forgers and Critics: Creativity and Duplicity in Western Scholarship. Princeton: Princeton University Press, 1990. Greber 1993: Greber, Erika. „Mystifikation und Epochenschwelle (Čerubina de Gabriak und die Krise des Symbolismus)“. In: Wiener Slawistischer Almanach 32 (1993), pp. 175-206. Grossman 1985: Grossman, Joan Delaney. Valery Bryusov and the Riddle of Russian Decadence. Berkeley, Calif [u.a.]: University of California Press, 1985. Gourmont 1896: Gourmont, Remy de. Le livre des masques: Portraits symbolistes, Gloses et documents sur les écrivains d’hier et d’aujourd’hui. Tome 1 / Dessinés Par F. Vallotton. Paris: Mercure de France, 1896. Digital version available at BnF Gallica. Hanka 1829 [1817]: Hanka, Václav. Kralodworsky rukopis. Zbjrka staroceskych zpiewoprawnych basnj, s niekolika ginymi staroceskymi zpiewy. Nalezen a wydan od Waclawa Hanky ... s diegopisnym uwodem od Waclawa Aloysia Swobody. Prag: J. G. Calve, 1829. Digital version available at Hathi Trust Library. Original from Library of Congress. Hanka / Linda 1879 [1817/1818]: Hanka, Václav, and Josef Linda. Rukopisové zelenohorský a kralovedvorský. Staročeským textem vydal Josef Jireček. Praha: F. Řivnáč, 1879. Digital version available at Archive.org. Original from Stanford University Libraries. Hristozova 2012: Hristozova, Miglena. „Veda Slovena“ zwischen Mythos und Geschichte: zur Problematik von Identitätsdiskursen auf dem Balkan. München [u.a.]: Sagner, 2012. Hobsbawm / Ranger 1983: Hobsbawm, Eric J.; Ranger, Terence O. (eds). The Invention of Tradition. Cambridge; New York: Cambridge University Press, 1983. Holz / Schlaf 1889: Holz, Arno; Schlaf, Johannes [Pseudonym: Holmsen, Bjarne P.]. Papa Hamlet. Leipzig, Carl Reissner, 1889. Digital version available at Archive.org. Original from Robarts - University of Toronto. Kohler 2009: Kohler, Gun-Britt. „Fingierter Mythos, gefälschter Kommentar: Techniken der Simulation in Prosper Mérimées ‚La Guzla‘“. In: Zeitschrift für Slawistik 54, no. 2 (2009), pp. 187-223. doi:10.1524/slaw.2009.0015. Kovachev 2009: Kovachev, Ognyan. „A Romance of the Balkans: Literary Mystification and the Bulgarian Nation-Imagining“. In: Slavia - časopis pro Slovanskou Filologii, no. 78 (1-2) (2009), pp. 23-32. Kristmannsson 2005a: Kristmannsson, Gauti. Literary Diplomacy I: The Role of Translation in the Construction of National Literatures in Britain and Germany 1750 - 1830. Frankfurt am Main: Lang, 2005. Kristmannsson 2005b: Kristmannsson, Gauti. Literary Diplomacy II: Translation without an Original. Frankfurt am Main: Lang, 2005. Kroucheva 2011: Kroucheva, Katerina. „Die ‚moderne Seele‘ und ihre Topologie: Penčo Slavejkovs Slavenbilder“. In: Zeitschrift für Slawistik 56, no. 3 (2011), pp. 271-286. doi:10.1524/slaw.2011.0028. Lauer 1989: Lauer, Reinhard. „Zur Frage der Fremdorientierung in der Bulgarischen Literatur“. In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien, edited by Reinhard Lauer and Peter Schreiner. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1989, pp. 263-280. Middeke 2013: Middeke, Annegret. Slavejkov und Javorov: latente Rollenkonflikte im Kreis „Misăl“. Wiesbaden: Harrassowitz, 2013. Macpherson 1765a: Macpherson, James. The Works of Ossian, the Son of Fingal. In Two Volumes. Translated from the Galic Language by James Macpherson. Volume 1. London: Printed for T. Becket and P. A. Dehondt at Tully’s Head, 1765. Digital version available at Archive.org. Original from the University of California Libraries. Macpherson 1765b: Macpherson, James. The Works of Ossian, the Son of Fingal. In Two Volumes. Translated from the Galic Language by James Macpherson. Volume 2. London: Printed for T. Becket and P. A. Dehondt at Tully’s Head, 1765. Digital version available at Archive.org. Original from the National Library of Scotland. Macpherson 1996: Macpherson, James. The Poems of Ossian and Related Works. Ed. by Howard Gaskill. Edinburgh: Edinburgh UnivPress, 1996. Merimée 1827: Merimée, Prosper. La Guzla, Ou Choix de Poésies Illyriques, Recueillies dans La Dalmatie, La Bosnie, La Croatie et l’Herzegowine. Paris: Chez F.G. Levrault, 1827. Digital version available at Bayrische Staatsbibliothek digital. Montesquieu 2004 [1722]: Montesquieu, Charles Louis de Secondat de [anonym]. Lettres persanes. In: Œuvres complètes de Montesquieu, ed. by Jean Erhard. Vol. 1. Oxford: Voltaire Foundation [u.a.], 2004. Porter 2008: Porter, James. „Literary, Artistic and Political Resonances of Ossian in the Czech National Revival“. In: The Reception of Ossian in Europe, ed. by Howard Gaskill. London [u.a.]: Continuum, 2008, pp. 209-221. Russett 2009: Russett, Margaret. Fictions and Fakes: Forging Romantic Authenticity, 1760 - 1845. Cambridge [u.a.]: Cambridge University Press, 2009. Ruthven 2001: Ruthven, Kenneth K. Faking Literature. Cambridge [u.a.]: Univ. Press, 2001. Ryan / Thomas 2013: Ryan, Judith; Thomas, Alfred (eds.). Cultures of Forgery: Making Nations Making Selves. New York; London:Routledge, 2013. Sabourin 2010: Sabourin, Vladimir. „Penco Slavejkov als (Anti-)Philologe. Das nietzscheanische Epos“. In: Poeta philologus: eine Schwellenfigur im 19. Jahrhundert, ed. by Mark-Georg Dehrmann and Alexander Nebrig. Bern; New York: Lang, 2010, pp. 243-256. Schahadat 2001: Schahadat, Schamma. „Die Geburt des Autors aus der Mystifikation. Valerij Brjusov, die Signatur und der Stil“. In: Mystifikation – Autorschaft – Original, edited by Susi K. Frank and Renate Lachmann et al. Tübingen: Narr, 2001, pp. 184-205. Schahadat 2001: Schahadat, Schamma. „Koz’ma Prutkov: Fake Writer, Imitator, Parodist“. In: Russian Literature XLIX (2001), pp. 271-291. Schmidt 2013a: „Anthologiefiktion. Penčo Slavejkovs Auf der Insel der Seligen und seine postmoderne Rezeption“. In: Die bulgarische Literatur der Moderne im europäischen Kontext. Zwischen Emanzipation und Selbststigmatisierung?, ed. by Bisera Dakova, Henrike Schmidt, Galin Tihanov, Ludger Udolph. München; Berlin: Sagner, 2013, pp. 47-74. Schmidt 2013b: Schmidt, Henrike. „Mimicry Games, or The Creation of the Literary Canon as Art: Fictitious Anthologies in (Post)Modern Bulgarian Literature“. CAS Working Paper Series Issue 5, 2013, pp. 7-31. Schmidt 2003a: Schmidt, Wolf Gerhard. James Macphersons Ossian, zeitgenössische Diskurse und die Frühphase der deutschen Rezeption. Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2003. Schmidt 2003b: Schmidt, Wolf Gerhard. Die Haupt- und Spätphase der deutschen Rezeption, Bibliographie internationaler Quellentexte und Forschungsliteratur. Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2003. Schmidt 2003c: Schmidt, Wolf Gerhard. Kommentierte Neuausgabe deutscher Übersetzungen der „Fragments of ancient poetry“ (1766), der „Poems of Ossian“ (1782) sowie der Vorreden und Abhandlungen von Hugh Blair und James Macpherson. Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2003. Schmitz-Emans 2011: Schmitz-Emans, Monika. „Mapping Poetry: Poem Anthologies and the Modelling of World Literature“. In: Journal of Romance Studies 11.1 (2011), 2011, pp. 37-50. Slavejkoff / Bernard 1904: Slaveikoff, Pencho; Bernard, Henry; Dillon, Emile Joseph (eds.). The Shade of the Balkans Being a Collection of Bulgarian Folksongs and Proverbs. eds. Long Acre, London: Published by David Nutt. London: Sign of the Phoenix. Digital version available at Archive.org. Original from the Cornell University Library. Stafford 1988: Stafford, Fiona J. The Sublime Savage: A Study of James Macpherson and the Poems of Ossian. Edinburgh Univ. Pr., 1988. Stolz-Hladká 2011: Stolz-Hladká, Zuzana. „Identitätskonstruktionen in der tschechischen Literatur des 19. Jahrhunderts. Der Entwurf einer nationalen Identität durch Sprache und Literatur“. In: Nationalepen zwischen Fakten und Fiktionen, ed. by Heinrich Detering, Torsten Hoffman, Silke Pasewalck, Eve Pormeister. Tartu: Tartu University Press, 2011, pp. 191-211. Thomas 2003: Thomas, Alfred. „Forging Czechs: The Reinvention of National Identity in the Bohemian Lands“. In: Cultures of Forgery. Making Nations, Making Selves, ed. by Judith Ryan and Alfred Thomas. New York; London: Routledge, 2003, pp. 29-52. Toury 1995: Ṭoury, Gideon. Descriptive Translation Studies and beyond. Amsterdam; Philadelphia: Benjamins, 1995. Toury 2005: Toury, Gideon. „Enhancing Cultural Changes by Means of Fictitious Translations“. In: Translation and Cultural Change: Studies in History, Norms, and Image Projection, ed. by Eva Hung. Amsterdam; Philadelphia: Benjamins, 2005, pp. 3-17. Udolph 1993: Udolph, Ludger. Teodor Trajanov: Die Entwicklung seiner Lyrik 1904 bis 1941. Eine philologische Studie. Köln [u.a.]: Böhlau, 1993. Udolph 2013: Udolph, Ludger. „Der Diskurs des Heroischen in Teodor Trajanovs Pantheon“. In: Die Bulgarische Literatur der Moderne im europäischen Kontext. Zwischen Emanzipation und Selbststigmatisierung?, ed. by Bisera Dakova, Henrike Schmidt, Galin Tihanov, Ludger Udolph. München; Berlin: Kubon und Sagner, pp. 297-307. Verlaine [1884] 1888: Verlaine, Paul. Les poètes maudits. Nouvelle édition. Paris: L. Vanier, 1888. Digital version available at Archive.org. Original from University of Michigan.
Алипиева 2001: Алипиева, Антоанета. Културните комплекси на Пенчо Славейков. // Български комплекси. Съст. Антоанета Алипиева. Варна: Славена, 2001: Антов / Димитрова / Господинов 2012: Антов, Пламен; Маринели Димитрова, Георги Господинов (съст.). Антологии и антологийно – между автора и текста. 1910 и след това. София: Изд. център Боян Пенев, 2012. Брюсов 1894а: Брюсов, Валерий Я. [под псевд.]. Русские символисты. Валерий Брюсов и А. Л. Миропольский. Выпуск 1. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1894. Брюсов 1894б: Брюсов, Валерий Я. [под псевд.].Русские символисты. Издание В. А. Маслова. Выпуск 2. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1894. Брюсов 1895а. Брюсов, Валерий Я. [под псевд.]. Русские символисты. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1895. Брюсов 1895б: Брюсов, Валерий Я. Chefs d’oeuvre: Сб. стихотворений: (Осень 1894-весна 1895). Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1895. Брюсов 1927: Брюсов, Валерий Я. Дневники. (1891–1910). Подготовила к печати И. М. Брюсова; примеч. Н. С. Ашукина. Москва: М. и С. Сабашниковы, 1927. Брюсов 1975: Брюсов, Валерий Я. Статъи и рецензии: 1893 - 1924. Из книги „Далекие и близкие“. Miscellanea // Собрание сочинений: в семи томах. Съст. Павел Г. Антокольский. Т. 6. Москва: Художественная литература, 1975. Брюсов 2002: Брюсов, Валерий Я. Дневники. Автобиографическая проза. Письма. Съст. Евгения В. Иванова. Москва: ОЛМА-ПРЕСС, 2002. Верлен 1894: Верлен, Поль. Романсы без слов.Пер. Валерия Брюсова. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1894. Веркович 1874: Веркович, Стефан. Веда словена: Български народни песни от предисторично и предхристиянско доба: Книга I / Открил в Тракия и Македония и издал Стефан И. Веркович = Le veda slave: Chants populaires des bulgares de Thrace & de Macedoine de l` epoque prehistorique & prechretienne: Vol. I / Decouverts et edites par Etienne J. Verkovitch. Книга I. Београд: Државна штампария, 1874. Веркович 1881: Веркович, Стефан. Веда Словенах. Обрядни песни от язическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци. Собрани и издани Стефаном Ил. Верковичем. Книга друга. С.-Петербург: Типография д-ра М. А. Хана, 1881. Веркович 1997: Веркович, Стефан. Веда Словена. Съст. Борис Христов. Том I. Том II. София: Отворено общество, 1997. Гиндин 1970: Гиндин, Сергей И. „Неосуществленный замысел Брюсова“. // Вопросы литературы, 1970, № 9, с. 189-203. Гиппиус 2002 [1922]: Гиппиус, Зинаида Н. Одержимый. О Брюсове. // Брюсов, В. Дневники. Автобиографическая проза. Письма. Съст. Евгения В. Иванова. Москва: ОЛМА-ПРЕСС, 2002, с. 314-340. Данова 2012: Данова, Сирма. „На Острова на блажените“: краевековни прочити“. // Литературознанието като възможен избор. Съст. Миряна Янакиева, Румяна Дамянова, Елка Трайкова. Пловдив: Контекст, 2012, с. 658-672. Данова 2016. Данова, Сирма. Кралят физиономист. Автотекстуалност и авторепрезентиране в творчеството на Пенчо Славейков. София: Парадигма, 2016. Еленков / Даскалов 1994: Еленков, Иван; Румен Даскалов (съст.). Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. София: Просвета, 1994. Иванова / Щербаков 2000: Иванова, Евгения В., Щербаков, Рем. „Альманах В. Брюсова „Русские символисты“: Судьбы участников“. // Русский символизм в литературном контексте рубежа XIX - XX вв. Блоковский сборник XV, съст. Леа Пильд. Тарту: Ülikooli Kirjastus, 2000, с. 33–76: http://www.ruthenia.ru/document/396665.html (accessed January 15, 2016). Илков 1991: Илков, Ани. „На Острова на блажените“: Между утопията и гадаенето. // Лит. форум, № 9, 27 февр. 1991, с. 9. – (Нова христоматия) Ковачев 1999: Ковачев, Огнян. „Веда словена“. Литературната мистификация и въобразяването на нацията“. // Език и литература, LIV, 1999, № 1, с. 72–83. Курташева 2009: Курташева, Биляна. „Антологиите като експортен канон“. // Стоян Михайловски, Пенчо Славейков – ракурси на модерното. Съст. Маринели Димитрова, Пламен Антов, Цветанка Атанасова. София: Изд. център Боян Пенев, 2009, с. 214–222. Курташева 2012: Курташева, Биляна. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. София: Просвета, 2012. Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство, съст. Александър Кьосев и Бойко Пенчев. София: ИК Александър Панов, 1998, с. 5–49. Кьосев / Пенчев 1998: Кьосев, Александър; Бойко Пенчев (съст.). Българският Канон?: Кризата на литературното наследство. София: Ал. Панов, 1998. Левин 1980: Левин, Юрий Д. Оссиан в русской литературе конец XVIII – первая треть XIX века. Ленинград: Наука, 1980. Лихачев [1973] 1999: Лихачев, Дмитрий С. Развитие русской литературы X-XVII веков. 3-е изд. СПб.: Наука, 1999. Малинова-Димитрова 2011: Малинова-Димитрова, Людмила. Поетиката на Гогол в епистоларните рефлексии на Пенчо Славейков по повод юбилея на писателя – Москва, 1909 г. // Littera et Lingua,Winter 2011. Молодяков 2010: Молодяков, Василий Э. Валерий Брюсов: биография. Санкт-Петербург: Вита Нова, 2010. Мочульский 1962: Мочульский, Константин В. Валерий Брюсов. Paris: YMCA-Press, 1962. Натев 1997: Натев, Атанас (съст.). Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немска култура. София: К & М, 1997. Неделчев 1986: Неделчев, Михаил. „Завръщане към „На Острова на блажените“. Приложение към фототипното издание „На Острова на блажените“ от Пенчо Славейков. София: Български писател, 1986, с. 3-15. Николчина 1997: Николчина, Миглена. Германия на бляновете. // Лит. вестник, 1997, № 12, с. 9-15. Пенчев 2012: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: моделирането на Аз-а. София: Проектория, 2012. Прохазка 2002: Прохазка, Мартин. „Възроденият Осиан“. // Лит. мисъл, 2002, № 1, с. 10-31. Пушкин 1959: Пушкин, Александр Сергеевич. Песни западных славян. // Собрание сочинений в 10 томах. Т. 2. Москва: Государственное издательство художественной литературы, 1959. Славейков 1852: Славейков, Петко Р. Смесна китка или годишно периодическо списание издавано от Петка Р. Славейкова. № l. Година I. Стръкъ А. Букурещ: На книгопечатната у светия Митрополия, 1852. Славейков 1893: Славейков, Пенчо П. Шарки. От Ферхад Меддахи. Превод от персийски. // Мисъл, 1893, № 9, с. 561-565. Славейков 1904: Славейков, Пенчо П. Българската народна песен. // Мисъл, 1904, № 1, с. 1-19. Славейков 1906a: Славейков, Пенчо П. Българската поезия. 1. Преди. // Мисъл, 1906, № 2, с. 6-90. Славейков 1906б: Славейков, Пенчо П. Българската поезия. 2. Сега. // Мисъл, 1906, № 6-7, с. 353-375. Славейков 1910: Славейков, Пенчо П. На Острова на Блаженните: Антология, биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков, портретите е рисувал Никола Петров. София: Александър Паскалев, 1910. Славейков 1911: Славейков, Пенчо П. Немски поети. Отбор песни и характеристики на поетите. София: Александър Паскалев, 1911. Славейков 1940а: Славейков, Пенчо П. Епически песни. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 1. София: Хемус Славейков 1940б: Славейков, Пенчо П. На Острова на Блаженните: Антология, биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков, портретите е рисувал Никола Петров. Под редакцията на Боян Пенев. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 3. София: Хемус. Славейков 1940в: Славейков, Пенчо П. Немски поети. Писма от Пенча Славейков до Мара Белчева. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 5. София: Хемус. Славейков 1986: Славейков, Пенчо П. На Острова на Блаженните: Антология, биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков, портретите е рисувал Никола Петров. Съст. Михаил Неделчев. София: Бълг. писател, 1986. Славейков Опис. Личната библиотека: Къща-музей „Петко и Пенчо Славейкови“. София. Прегледано 25.11.2015. Смирнов 1979: Смирнов, Игорь П. „О подделках А.И. Сулакадзева древнерусских памятников (Место мистификации в истории культуры)“. // Труды Отдела древнерусской литературы. Т. 34. Съст. Д. С. Лихачев. Ленинград: Наука, 1979, с. 200-219. Соловьев 1894: Соловьев [подп. ВС], Владимир С. „Русские символисты“. // Вестник Европы, 8, 1894, с. 890-892. Соловьев 1895а: Соловьев [подп. ВС], Владимир С. „Еще о символистах“. // Вестник Европы, 10, 1895, с. 847-851. Соловьев 1895б: Соловьев [подп. ВС], Владимир С. „Русские символисты 2“. // Вестник Европы, 1, 1895, с. 421-424. Спасов 1994: Спасов, Орлин. „На Острова на блажените“: невъзможната книга“. // Литературата, № 2 (1994), с. 134-149. Спасов 1997: „Немско-българският Славейков“. // Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немска култура в България. Съст. Ат. Натев. София: Комп. К & М, 1997, с. 247-252. Стефанов 1996: Стефанов, В. „Островът – Библиотека“. // Бълг. език и литература,1996, № 4-5. Стоянова 2008: Стоянова, Людмила. Социо/логосът в „Литературен алманах“ (1907) – едно издание на тесните социалисти. // LiterNet, № 4 (101), 04.08.2008. Тиханов 1994: „На Острова на Блаженните“ и културните асиметрии на ранния български модернизъм“. // Литературата , № 2 (1994). Тиханов 1998: Тиханов, Галин. Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“: към културната биография на българския модернизъм. София: Кирил Маринов, 1998. Траянов 1934: Траянов, Теодор. Пантеон. // Траянов, Т. Съчинения. Том III. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1934. Трендафилов 1998: Трендафилов, Владимир. „Канон и антология“. // Българският Канон?: Кризата на литературното наследство, сьст. Александър Кьосев и Бойко Пенчев. София: Ал. Панов, 1998, с. 161-194. Янакиева 2011: Янакиева, Миряна. От родния кът до гроба: Пенчо Славейков – „Сън за щастие“. Пловдив: Контекст, 2011. [1] Виж знаменитата самовъзхвала като бъдещ вожд на символистите в дневника на поета, запис от 4 март 1893 година (Брюсов 2002: 28). [2] Относно биографията на Валерий Брюсов и ранните години на неговата творческа кариера – виж Молодяков 2010: 15-127; относно еволюцията на неговата поетика и естетика – виж Grossman 1985; а що се отнася до възникването на Руски символисти – виж особено Иванова / Щербаков 2000. [3] Относно позицията на Пенчо Славейков в направлението на българския модернизъм – виж например Middeke 2012, Тиханов 1998. [4] Що се отнася до риториката на „липсата“ виж концепциите на Александър Кьосев и неговата формулировка „списъците на отсъстващото“ (Кьосев 1998, Кьосев / Пенчев 1998). [5] Съвременната дума „проект“ според Молодяков е най-подходящата, за да обозначи литературната дейност на младия Брюсов, тъй като подчертава стратегическия ѝ характер (Молодяков 2002: 81). Същото може да се каже и за Славейковата антологийна интервенция в българското литературно поле. [6] За различни определения на терминологията и понятието „мистификация“ – виж Ruthven 2001: 34-62, Schahadat 2001b: 274-275, Смирнов 1979: 201-203 и Schmidt 2013a: 19-20. Като централно свойство на литературната мистификация в различните подходи се подчертава двойният ѝ текстов характер, който обхваща – заедно със самия литературен текст, и създаването на авторската личност. [7] Отделно Брюсов коментира Песните на Осиан в рецензията, посветена на творчеството на съратника си символист К. Д. Балмонт, „Злые чары и жар-птица“ („Злите чародейства и жар-птица“), 1908, в книгата си, посветена на руските писатели – Далекие и близкие (Далечни и близки), 1912. Темата на този фейлетон обаче не е мистификационният жест, а отношението на високата литература към фолклора. В тази връзка Макфeрсън е тематизиран от Брюсов като отрицателен случай, при който материалът на народната литература е твърде много преработен (Брюсов 1975: 283-293). [8] Немаловажен е и фактът, че сред централно- и източноевропейските литератури Осиан бива усвояван главно през руски преводи, особено този на Е. И. Костров. Костровият превод е използван и от чешките мистификатори Вацлав Ханка и Йосеф Линда като образец при работата над собствените фалшифицирани ръкописи (виж Левин 1980: 33). [9] Творбите на Осиан излизат през 1760-те години първо в отделни издания: Фрагменти от древна поезия, събрани в планинската част на Шотландия и преведeни от галски или ирландски език (Fragments of Ancient Poetry, Collected in the Highlands of Scotland, and Translated from the Galic or Erse Language, 1760), Фингал, епическа поема (Fingal, anAncientEpicPoem, 1762), Темора,епическа поема (Temora, an Ancient Epic Poem, 1763). През 1765 г. Макферсън ги събира в едно общо издание в два тома под заглавието Творбите на Осиан (така нареченото трето издание, The Works of Ossian, the Son of Fingal, Macpherson 1765 a/b). През 1773 г. шотландският писател и общественик издава съществено преработeния вариант Песните на Осиан (The Poems of Ossian). През 1995 г. Хауърд Гаскил публикува модерното издание, което представя и различни варианти (Macpherson 1996). Относно сложната история на различните издания и техните варианти – виж Schmidt 2003a: 73-87. [10] За значението на Осиан като модел за създаването на национални епоси – виж Bär / Gaskill 2012. Що се отнася до по-общия въпрос за връзката между жанра на мистификацията и формирането на националното съзнание – виж Detering / Hoffman et al 2011, Ryan / Thomas 2013. [11] Всъщност тази кратка емблема само се приписва на Мадам дьо Стал, която в есето си „За литературата, разглеждана във взаимоотношенията си с обществените институции“ („De la littérature, considérée dans ses rapports avec les institutions sociales“, 1830) формулира една обща теория, според коята „литературата на юга“, олицетворена от Омир, се противопоставя на „литературата на севера“, представена от Осиан (виж Schmidt 2003a: 338). [12] Виж за българския контекст стихотворението-портрет „Умиращият Осиан“ от стихосбирката Пантеон на Теодор Траянов (1934, Траянов 1934: 89-91): Върни се, ден на меча, при своя бард забравен, покъсаната арфа наново тук свържи, [...] В интертекстуалната мрежа тук косвено присъства и Брюсов, който със своя цикъл от героически стихотворения „Любимцы веков“ („Любимци на вековете“), част от излязлата през 1900 година стихосбирка Tertia Vigilia (Третья стража / Трета стража), може би влияе на сходния проект Пантеон (виж Udolph 1993: 116; 2013: 255, 257). [13] Изобретяването на древна шотландска традиция е прицелено не само към доминиращата колониална политика на английското кралство, но се отнася и до спора между Шотландия и Ирландия коя страна има по-древни културни корени. Ирландия също си приписва фигурата на митологичния песнопеец Осиан (Oisín). [14] Някои изследователи тълкуват споровете относно мистификационния характер на Осиан като израз на преломното състояние в литературата на XVIII век, когато основни понятията на модерната литература, като „автор“, „оригиналност“ и т.н., още не са твърде фиксирани (виж Schmidt 2003a: 1-2; Kovachev 2009: 30). Недоразуменията относно автентичността на Осиан тогава биват свързвани с неопределния статус на съотношенията между фолклорно-устната и формиращата се писмено-модерна литература (виж също Ruthven 2001: 12). [15] Сред най-известните псевдопреводи в литературата бе посочен случаят с Персийските писма (Lettrespersanes, Montesquieu 2004), които Шарл дьо Монтескьо през 1721 година публикува анонимно в Амстердам. Под маската на „преведените“ от него от персийски писма на чуждестранни пътешественици авторът просветител критикува политическия строй на френския абсолютизъм. Относно теорията и терминологията на „превода без оригинал“ – виж Toury 1995, 2005, Kristmannsson 2005a, 2005b. [16] В Китката Петко П. Славейков публикува откъсите от знаменитите Песни на Селма (Songs of Selma, за пръв път публикувани през 1760 година като част от Фрагменти). Въпросът за авторството не го интересува. Името на Макферсън тук дори не се споменава. Темата за Осиан в българската литература, изглежда, още не е изчерпателно проучена. Така в сборника Рецепцията на Осиан в Европа, издаден от Хауърд Гаскил през 2008 година (Gaskill 2008), от източноевропейските литератури се изучават Осиановите традиции в Унгария, Полша, Русия и Чехия, без България да се отбелязва. Осиан в българистиката се упоменава, когато става дума за мистифицрания сборник от български народни песни Веда Словена (Веркович 1871, Веркович 1884). Ковачев обаче констатира по-скоро типологически, отколкото контактологически връзки между Осиан и Веда Словена (Kovachev 2009). [17] „Макфосиан“ (англ. – Macphossian) – неологизъм, съчетаващ „Макферсън“ и „Осиан“, виж Ruthven 2001: 15. [18] За скандинавския опит в създаването на национален епос, като Калевала например, виж Detering / Hoffman et al 2011, Porter 1996: 220. [19] С делата си Ханка и Линда доказват тезата на Грефтън, че в историята на литературата може да се наблюдава нещо като вечна надпревара между филолозите и мистификаторите, ролите на които понякога могат по парадоксален начин да съвпаднат в една личност. Положителен резултат от тази надпревара според Грефтън е прогресът в областта на текстологичното проучване, или даже разузнаване (Grafton 1990: 45, 30). [20] В статията си за Веда Словена Ковачев оставя отворен въпроса дали Веркович е бил запознат със скандалния си предшественик Макферсън (Kovachev 2009). [21] Виж също фототипното издание на Веда Словена от 1997 година и съпровождащата я дискусия. Както в случая с Осиан и с Чешките ръкописи, споровете относно автентичността на текстовете или на техните източници периодично се възобновяват в зависимост от политическите контексти (процесите на формиране на културна идентичност) и новите подходи във филологията. Миглена Христозова в монографията си (2012) формулира тезата, че голяма част от текстовия корпус на Веда Словена е основана на автентичен материал от народната поезия. [22] В английския увод към преводната му антология с български народни песни The Shade of the Balkans цитатът се съдържа в леко варирана форма (Slavejkoff / Bernard 1904: 39): „One cannot but admire the man’s energy, for not the most complacent poet of us all will sit down without preliminary prayer to the manufacture of hundreds of thousands of verses, with the sole object of befooling the worthy public and himself.“ [23] Споровете сред българските учени относно Веда Словена Пенчо Славейков възприема на фона на чешките мистификационни скандали. Сам той не се съмнява в това, че и Веда Словена е фалшификат. Заедно с това той настоява, че „основата на някои от тия песни [...] са народни песни“ (Славейков 1904: 8). [24] Относно връзката между жанра на мистификацията и (пост)колониалното формиране на национални и етнически идентичности – виж Browder 2000, Stafford 1988. [25] Пушкин включва редица руски преводи на Мериме в своя цикъл Песни на западните славяни (Песни западных славян, 1835, Пушкин 1959). [26] Така и фиктивната антология Гусла принадлежи към мистификационния вид на псевдопревода. Самият безименен издател и събирач на песните, според фиктивния увод, е от италиански произход, живял дълго време из южнославянските територии и установил се понастоящем във Франция, и затова превел южнославянските песни от „славянски или илирийски език“ (le slave ou l’ illyrique) именно на френски (Merimée 1827: VIII-X). [27] Трите сборника не представляват антология в класическия смисъл, но имат антологийни цели (формиране на литературно течение, създаване на вътрешен и външен канон). В автобиографията си от 1910 (!) година Брюсов коментира жанровата особеност на тези сборници, в които той възнамерявал да представи (несъщестуващото още в Русия) символистично движение в една образцова разновидност, и ги характеризира като „христоматия“; Брюсов 2002: 172: „[…] сознательный подбор образцов, делающих из них как бы маленькую хрестоматию“. [28] Относно възникването на псевдонима „В. А. Маслов“, както и псевдонимите на другите участници в алманасите – виж особено Иванова / Щербаков 2000. [29] Що се отнася до биографичните и библиографските факти, даденото изложение се базира върху анализите в статиите и книгите на Grossman 1985, Иванова / Щербаков 2000, Молодяков 2010: 60-126. [30] Относно публикационната политика на Брюсов като игра с различни поетически идентичности – виж Grossman 1985: 58. [31] Брюсов често бива характеризиран − както от съвремениците си, така и от изследователите (Мочульский 1962, виж и Иванова / Щербаков 2000: 36) − като човек крайно честолюбив. И неговите мистификационни игри често са интерпретирани като опит за съзнателно маскиране на липсата на истински талант и за завладяване на литературното поле чрез агонистичен жест. С това например руската поетеса Зинаида Гипиус обяснява изумителната кариера на Брюсов, който на младини „измисля“ руския символизъм, а след комунистическата революция ще стане един от първите литератори, привърженици на новата власт (Гиппиус [1922] 2002: 317-318, 320-322, 339). [32] Сведенията за този анекдот обаче са противоречиви. Молодяков съобщава, че Брюсов планирал да заложи часовника си за публикацията на четвъртия, така и неизлязъл том на Руски символисти (Молодяков 2010: 86). В дневника на самия Брюсов под датата 7 юни 1895 (Иванова и Щербаков датират този запис като 7 юли) пише, че средствата от залога били предвидени за личната му стихосбирка Шедьоври (Брюсов 1927: 21, Брюсов 2002: 37). [33] Най-яростният и талантлив пародист на ранносимволистичните творби на Брюсов и неговите съратници е известният писател и философ Владимир Сергеевич Соловьов, който нееднократно пише рецензии за новоизлезлите броевe на Руски символисти (Соловьев 1894, 1895а, 1895б). И така съществено съдейства на тяхното популяризиране. Самият Брюсов високо цени тези пародии и на свой ред с определена доза ирония даже причислява известния автор към символистичната група (Иванова / Щербаков 2000: 5). [34] За разлика от Славейковия Остров, където се съчетават биографични ескизи в проза и избрани поетически текстове. Същото важи и за поетическите антологии на Пол Верлен Прокълнатите поети (Paul Verlaine, Lespoètesmaudits, 1884, 1888) и на Реми дьо Гурмон Книга на маските (Rеmy de Gourmont, Le livre des masques, 1896, 1898), които в литературата се упоменават като източници за антологийните проекти на Брюсов и Славейков (виж Udolph 2013: 300-301), без обаче самите те да представляват мистификации. [35] Що се отнася до обстоятелството, че псевдопреводът в случая на Шарки е именно от персийски език, възможно е известните Персийски писма (Lettrespersanes, 1721) на Шарл дьо Монтескьо да са служили на свой ред като пръвообраз. [36] Класификацията на Лихачов съдържа оценъчни елементи, когато той говори за вторичните стилове като за „декаданс“, „факт падения общественного сознания“ („факт на падение на общественото съзнание“, 1999: 190). Тук категориите се използват чисто описателно. [37] Козма Прутков е маската на авторския колектив, състоящ се от руските писатели Алексей Толстой и братята Алексей, Владимир и Александър Жемчужникови. [38] Замисълът на История на руската лирика по функцията си може да се сравнява с литературноисторическото изследване на Пенчо Славейков Българската поезия. Преди. Сега (Славейков 1906а, 1906б), което представлява нещо като „фактологическа“ база за мистификационния проект на Острова. [39] Пенчо Славейков, първият български „концепуталист“, предвижда това, приписвайки ефекта на самовъзпроизвеждащия се текст на измисления от него автор Спиро Година, в биографията на когото се отбелязва, че неговата стихосбирка Аманети пораждала „двайсет пъти повече бележки от самия текст“ (Славейков 1940б: 37). Че Славейков обаче може да се възприема не само като модерен, ироничен мислител, но и като писател, който не е чужд на есенциалистки възгледи, подчертава Kroucheva 2011. [40] Виж например Антов / Димитрова / Господинов 2012, Данова 2012, 2016, Илков 1991, Курташева 2009, 2012, Натев 1997, Неделчев 1986, Спасов 1994, 1997, Стефанов 1996, Тиханов 1994, 1998, Трендафилов 1998, Янакиева 2011, Middeke 2013, както и моите статии: Schmidt 2013a, 2013b. [41] Алманасите Северни цветове, издадени от руското издателство Скорпион, в което сътрудничи Брюсов, са били добре известни в България и по техния модел е създаден Южни цветове (Стоянова 2008). [42] В писмата си до Мара Белчева Пенчо Славейков подробно разказва за тази среща, докато Брюсов в своя дневник коментира само скандала, свързан със собствената му тържествена реч (Брюсов 2002: 161), но дума не обелва за запознанство със Славейков. И чрез това е манифестирано определено геопоетическо неравновесие. [43] Чрез преводи се възприема и усвоява световният литературен контекст, внедряват се външни, чуджи образци и модели (виж и Dizdar / Gipper / Schreiber 2015). И Брюсов, и Славейков се ангажират не само като поети, но и като преводачи и – реални или фиктивни – антологисти. Че антологиите На Острова на блажените (1910) и Немски поети (1911) трябва да се разглеждат като общ, огледален проект, в българската славистика нееднократно е отбелязвано (виж например Курташева 2012, Янакиева 2011). „Огледалният“ преводачески проект на Брюсов е планираната антология с преводи на френски символисти и реализираният сборник с преводи на Верлен (Верлен 1894). Двете книги първоначално се анонсират като издания на фиктивния издател В. А. Маслов. [44] Един от примерите, с които Тури илюстрира тезите си, е мистификационният проект Папа Хамлет, книгата на измисления скандинавски автор Бярне П. Холмсен, „преведена и снабдена с предговор от Др. Бруно Франциус“. Книгата успешно въвежда в немската литература свежите естетически позиции и похвати на по онова време (късния XIX век) още новия скандинавски натурализъм. Истинските автори на книгата са писателите Арно Холц и Йоханес Шлаф, небезизвестни и в българската литература, например на Гео Милев. Книгата излиза през 1889 година в Лайпциг, три години преди Пенчо Славейков да започне учението си именно в този град. Възможно е и псевдопреводът Папа Хамлет да служи като образец на Острова. Предговорът на Папа Хамлет, който едновременно представя и фиктивната биография на норвежкия писател Холмсен, се отличава с типичните и за Славейков стилистически и риторически елементи: псевдобиблиография, фиктивен преводачески коментар, хумористичен, понякога даже сатиричен стил, ярки елементи на научна сатира в стила на Ницше. Така че, без да навлизаме тук в детайли, псеводпреводът на Холц и Шлаф предоставя ред интересни структурни и/или контактологически асоциации с псевдопревода на Пенчо Славейков. В описите на личната библиотека на писателя в Къщата музей Петко и Пенчо Славейкови се числят две книги на Йоханес Шлаф (MeisterOelze, Drama, 1892; Stille Welten. Neue Stimmungen aus Dingsda, 1899; № 790, 798 в описите), което означава, че Славейков е бил запознат с творчеството на немския писател. Благодаря на сътрудничката на къщата музей Здравка Никовска за възможността да се запозная с описите. [45] Виж Иванова / Щербаков 2000, Grossman 1985. | Статии
|