Хенрике Шмит, „Раждането на модернизма от духа на мистификацията. Антологийните проекти на Валерий Брюсов и Пенчо Славейков“

Тази статия е написана в рамките на научния проект „Фиктивни антологии в българската литература на (пост)модернизма. Създаването на литературния канон като креативен акт“ („Fiktive Anthologien in der bulgarischen Literatur der (Post)Moderne. Die Kreation des Kanons als Kunst“), 2014 – 2016, финансиран от Германското изследователско дружество (DFG, GZ: Schm 2378 / 3-1). Благодаря на Елка Димитрова за помощта в езиковата редакция. Всички преводи на български, ако не е обозначено иначе, са направени от Елка Димитрова и Хенрике Шмит.

1. Уводни бележки. Модернизъм под прикритие

През 1894/1895 година младият Валерий Брюсов, едва завършил гимназия, решава да революционизира руската поезия, която изглежда изостанала, вехнеща в развитието си. Амбициозният младеж свързва както личното си бъдеще[1], така и бъдещето на цялата руска литература с модернистичните и декадентските течения, популярни на Запад, които обаче все още отсъстват в родината му. Поради липсата на съществуващи символистични писатели и текстове Брюсов като самодеклариран вожд на новото литературно течение прибягва към една литературна мистификация и измисля ред съратници и съавтори, под маските на които публикува собствените си творби в трите тънки алманаха Руски символисти (Русские символисты; Брюсов 1894а, 1894б, 1895а, Брюсов 1975: 27-34).[2] Към тях той добавя фигурата на фиктивния издател Владимир Александрович Маслов, за да придаде повече авторитет на юношеското си начинание.

През 1910 година признатият писател модернист Пенчо Славейков[3], като един от последните жестовe в литературната си дейност, иска отново да оспори модерните начала на „изостаналата“ българска литература. Амбициозният предводител на българския модернизъм свързва както личното си творческо наследство, така и бъдещето на българската литература с модернистичните течения, популярни на Запад, които обаче все още отсъстват в родината му.[4] Поради декларираната от него липса на български „поети и поезии“ (Славейков 1940б: 5) Славейков, като вече утвърден вожд на литературното течение на българския модернизъм, прибягва към една литературна мистификация и измисля ред автори, под маските на които той публикува собствените си творби в мистификационната антология На Острова на блажените. Към тях той добавя фигурата на фиктивния издател и преводач под собственото си име – Пенчо Славейков, за да придаде по-провокативен ефект на зрялото си начинание.

Раждането на модернизма от духа на мистификацията: статията предлага един сравнителен прочит на тези мистификационно-антологийни проекти[5] на младия руски символист Валерий Брюсов и на зрелия български модернист Пенчо Славейков, анализирайки както някои възможни контактологически, така и някои структурно-типологически паралели и различия. За тази цел аргументацията първо въвeжда в мистификационната матрица на европейските литератури от XVIII век до началото на XIX век. След това подробно анализира трите сборника Руски символисти на Валерий Брюсов и в заключение ги сравнява със Славейковия На Острова на блажените, базирайки се на съвременната теория на литературната мистификация[6] и на псеводпревода като инованционна стратегия „под прикритие“ (Toury 1995, 2005, Kristmannsson 2005a, 2005b).

2. Мистификационната матрица: изобретяването на традицията срещу перформативната критика на канона

В своя дневник на 22 март 1892 година Валерий Брюсов отбелязва покупката на книгата Песните на Осиан (Брюсов 2002: 21) заедно с екземпляра на Нибелунгите, немския национален епос от XIII век.[7] Покупката е вероятно неслучайна, тъй като Осиан представлява най-популярният образец на литературната мистификация в европейските литератури от сантиментализма до късния романтизъм и е бил известен и сред руските писатели, като например Карамзин, Батюшков и Державин (виж Левин 1980).[8] Заради тази покупка на младия поет аргументацията в първата част на статията ще тръгне към едни други острови, а именно – към Британските, – преди да продължи нататък – през „мистификационния материк“, през континентална Европа, към Русия и обратно към България.

Осиан, литературно-политическият проект на шотландския писател и учен Джеймс Макферсън[9], е най-видният случай на литературна измама през XVIII век и създава образец за популярните век по-късно национални мистификации в някои страни на Централна и Югоизточна Европа.[10] Въз основа на галски народни балади, събрани и преведени от него на английски, Макферсън мистифицира съчинителство на древнокелтския епос на благородните, смели и сантиментални същевременно бардове воини. „Оригиналното авторство“ на този епос за келтския крал Фингал той приписва на слепия певец Осиан, син на Фингал, живял през III век от новата ера. „Северният Омир“, както го нарича Мадам дьо Стал[11], стандартно е изобразяван не с меч, а с арфа в ръцете.[12]

Като митическа фигура Осиан в древните текстове наистина съществува[13]. Като „автор“ на текстовете, които представя Макферсън, той е мистификация. И досега е спорен въпросът в каква степен Макферсън е измислил целия текст или е използвал все пак някои галски оригинали от народната поезия, в които се упоменава и Осиан.[14]

Създаването на този фиктивен епос от отделни песенни фрагменти е подчинено на целите на „изобретяването на традиция“, по терминологията на Ерик Хобсбом и Терънс Рейнджър от едноимената им книга (The Invention of Tradition, Hobsbawm / Ranger 1983). Трябвало е да се докаже, че шотландската култура има древни корени и е равностойна на английската или германската например (с Нибелунгите, ако напомним информираната покупка на младия Брюсов, който ненапразно следва в Историческия факултет). Случаят с Осиан е не само най-популярният пример за литературна мистификация в европейските литератури през XVIII и XIX век (виж Gaskill 1991 и 2008). Чрез формулата на „удоволствието от тъгата“ („joy of grief“), което слепият бард изразява в песните си, този псевдоепос съществено влияе на развитието на сантиментализма и романтизма при Хердер, Гьоте и Клопщок (Schmidt 2003a/b) или, в Русия, Карамзин (Levin 1973). Най-важното в дадения случай обаче се състои в това, че Макферсън със своя Осиан също така създава стандартния и до днес мистификационен „tool kit“ (набор от инструменти) за успешния фалшификатор. Това включва:

• мистификационни техники, както ги определя Антъни Графтън в книгата си Фалшификатори и критици. Креативност и двуличие в Западнoто хуманитарно знание (Forgers and Critics. Creativity and Duplicity in Western Scholarship, Grafton 1990). А именно:

    - създаване на легенда за произхода („origin stories“, Grafton 1990: 58);

    - удостоверяване (автентификация, „authenticating method“, пак там) на фиктивния наратив и фалшивия или липсващ материален носител, което се постига с помощта на паратекстове: корица, заглавие, предговор, бележки и т.н.

Сред най-ефектните легитимиращи стратегии се числи „псевдопреводът“.[15] В случая с Осиан това е „английският превод“ от несъществуващи или поне съмнителни галски оригинали – похват, с който, както е известно, борави и Пенчо Славейков в На Острова на блажените. Първите български преводи на Осиан между другото са публикувани от бащата на поета – Петко Рачов Славейков, в знаменитата му антология-списание Смесна китка (Славейков 1852: 120-125).[16]

Освен че задава мистификационни похвати, Осиан в прототипна форма свидетелства и за:

• мистификационни интенции. Те обхващат:

     - лични творчески и комерсиални цели (поради свързаните с тях скандали съмнителните текстове обикновено се продават много добре. По това време Осиан е надминат по продажби само от Библията и творбите на Шекспир, виж Ruthven 2011: 13);

    - „изобретяване на традиция“ в смисъла на Хобсбом – както литературна, така и национална или регионална;

    - геопоетически и геополитически цели, например съпротива срещу политическа, културна, езикова експанзия (в случая с Осиан – на шотландските националисти срещу английската кралска власт).

Към това може да се прибави:

• мистификационна прагматика:

    - спорове и скандали, свързани с въпроса за произхода на съмнителния текст;

    - филологически изследвания и проучвания, които трябва да докажат или да опровергаят автентичността на текстовия корпус.

Този образец на „Макфосиан“[17], както днес се обозначава двойното авторство на шотландския лъже-епос, вдъхновява „изобретяването на традиция“ по време на националноосвободителните борби, особено сред славянските народи и литератури[18], повлияни от немските романтици (с Хердер на преден план). Нека споменем Чешкото възраждане със споровете около Краловедворскияръкопис и Зеленохорския ръкопис (1817-1818; Hanka 1829, Hanka / Linda 1879), които наподобяват средновековни епически и лирически песни, възпяващи славното военно и културно минало на чешкия народ (виж Stolz-Hladká 2011, Thomas 2003, Прохазка 2002). Съчиняват ги талантливите учени (и не по-малко талантливи фалшификатори) Вацлав Ханка и Йозеф Линда, които обаче в избора си на легенди за произхода не проявяват голяма оригиналност: Краловедворският ръкопис бил намерен по време на реставрационна работа на тавана на една църква, а Зеленохорският бил изпратен от анонимен дарител направо в музея, където работел Линда (Porter 2008: 211).[19]

Българската литература, както е известно, участва в това мистификационно опиянение със знаменитата Веда Словена, сборник с „български народни песни от предисторично и предхристиянско доба“ (Веркович 1874, Веркович 1881, Веркович 1996; виж Ковачев 2009, Hristozova 2012), които трябва да докажат произхода на българската народна поезия чак от митичния Орфей („Северният Омир“ на Макферсън трябва да бъде победен в конкуренцията на народите[20]). Двата сборника са издадени през 1874 и 1881 година, съответно в Сърбия и в Санкт Петербург, от босненския хърватин, учения Стефан Веркович.Самите песни събира и записва (или обратното: записва и събира) македонският учител Иван Гологанов. Дискусиите относно автентичността на поетическия материал на Веда Словена продължават и до днес – въпрос, който Миглена Христозова дискутира детайлно в монографията си „Веда Словена“ между мита и историята. Към проблема на идентификационните дискурси на Балканите (Hristozova 2012).[21] Самият Славейков високо цени Веда Словена въпреки, или всъщност заради, мистификационния ѝ характер: „щото не e шега да напишеш стотина хиляди стихове с цел да излъжеш света и себе си“ (подч. мое, Х. Шм.; Българската народна песен, Славейков 1904: 8[22], виж също Даскалов / Еленков 1994: 52-53).[23] Така Славейков изпреварва съвременните подходи към феномена на литературната мистификация – например в книгата на Кенет Рътвен Faking Literature, където Рътвен интерпретира литературната измама като тази тъмна материя, от която се произвежда самото понятие за фикционалното (2001: 38, 199-200, виж също Abramson 2005, Russett 2009).

Че да напишеш стотина хиляди измамни стиха, все пак може да е и шега, явно демонстрира друга фиктивна антология от XIX век, написана от френския писател Проспер Мериме. Французинът обаче няма за цел да създаде една лъже-традиция, а да критикува една литературна мода. А именно: модата на европейския романтически екзотизъм (Kohler 2009)[24], на чийто фон националнолитературните мистификации могат да си намерят такива бележити жертви като Мицкевич, Гьоте и Пушкин[25]. Става дума за съставената през 1827 година мистификационна антология Гусла. Избрани илирийскистихотворения, събрани в Далмация, Босна и Херцеговина (La Guzla. Choix de poésies illyriques, recueillies dans la Dalmatie, la Bosnie et l’Herzégowine). И Мериме представя един сборник с мистификации на древни народни песни и балади, този път от южнославянския регион. За разлика от „сериозните“ фалшификатори обаче той от самото начало залага на разгадаването и даже включва в текста скрити знаци за потенциалните откриватели (виж Kohler 2009). Типично за мистификациите, френският измамник се възползва от детайлно построен паратекст: предговора на анонимния събирач, издател и – отново – преводач[26], колоритната биография на стария песнопоец Хиацинт Магланович, името на когото би могло да възбуди определени съмнения в „мъгливите“ интенции на проекта. На фронтисписа Магланович е показан с гуслата от заглавието в ръце ­– на мястото на Осиановата арфа.

В обобщение могат да се различат два основни модела на мистификационната матрица, която тук е представена само в няколко характерни образеца:

1. Мистификацията като (често геопоетически мотивиран) акт на изобретяване на литературна и/или национална традиция;
2. Мистификацията като перформативна, шеговита, карнавална критика на литературния канон.

Че литературната измамa – като шега или не – преди всичко означава голяма и доста сериозна работа, подчертават руските филолози Евгения Иванова и Рем Шчербаков (2000: 36) в своя анализ на трите сборника Руски символисти на Валерий Брюсов, към които сега ще се върнем.

3. Руски символисти: Интенции и технологии на мистификацията

В случая с Брюсовите Руски символисти мистификационната игра продължава повече от година и обхваща три отделни публикации. В началото на март 1894 година излиза първият от тънките алманаси.[27] Като издател фигурира „Владимир Александрович Маслов“, от името на когото е написан и стегнатият предговор.[28] Тук фиктивният издател дава съвсем кратко определение на символизма като литературно течение и го разграничава от декаденството като по-общ светоглед на модерния човек (Брюсов 1894а, цит. по Брюсов 1975: 27). Най-важното в предговора обаче е поканата на издателя към авторите, желаещи да участват в следващите броеве на алманаха, да пращат своите творби на името на В. А. Маслов на главната поща в Москва, „poste restante“ (до поискване).

В първия сборник са включени текстовете на двама автори, на самия Брюсов и на неговия съученик Александър Александрович Ланг. Последният пише под псевдонима А. Л. Мирополски (Миропольский). Ланг е синът на известен Московски книжар, който от страх за репутацията си му забранява да публикува скандалните символистични текстове под собственото си име. Самите алманаси, които поради известността си бързо се разпродават, той все пак предлага в книжарницата си (Иванова / Щербаков: 46-47, Молодяков 2010: 69).[29] Мистификацията е успешна и на поканата на фиктивния Маслов се отзовават желаещи, което коментира Брюсов в писмата си (цит. по Иванова / Щербаков 2002: 63):

            связка анонимных писем у меня значительно увеличилась, – да не мало и интересных писем у меня с подписями.                                          

            [свитъкът ми с анонимни писма значително се увеличи, – а не бяха малко и интересните писма с подписи.]

Вербуваните писатели обаче не са достатъчни – нито по количеството, нито по качеството и стилистичното разнообразие на текстовете си. И Брюсов допълнително измисля още автори: петима мъже и една жена, под чиито имена публикува собствени стихотворения. Евгения Иванова и Рем Шчербаков съответно говорят за „статистите“ и за „мъртвите души“ на руския символизъм (пак там: 44).

Вторият том на Руски символисти допълнително разширява мистификационната игра, за което свидетелства паратекстовата рамка, състояща се от корицата, предговора, съдържанието и анонса на планираните публикации (Брюсов 1895а). Името на прословутия издател В. А. Маслов е преместено от предговора на титулния лист. Затова пък сега вече самият Брюсов е представен като автор на увода, в който той симулира писмен диалог с неизвестна красива дама, придавайки на мистификацията си епистоларен вид и шарм. Точка по точка Брюсов опровергава възраженията против символизма от името на красивата непозната, изпод нежните пръсти на която прозвучават грубите упреци на критиците фейлетонисти. Според нея съществуват три вида символисти (Брюсов 1895: 5-6):

            мистификаторы, которые, не надеясь на талант, хотят взять оригинальностью, люди душевно ненормальные и несчастные заблудшие, к которым Вы великодушно причисляете меня и которые еще могут возвратиться на истинный путь.

            [мистификатори, които, без да се надяват на талант, искат да се наложат с оригиналност, хора душевно ненормални и заблудени нещастници, към които Вие великодушно причислявате и мен и които все още могат да се върнат в правия път.]

Така предговорът на втория том на Руски символисти е ясно композиран. В кондензирана форма той въвежда в темата, използвайки формата на епистоларния „роман“, тематизира метапоетично жанра на мистификацията и го свързва с някои централни теми на литературната теория: мистификация и имитация, подражание и оригиналност. Също така, в шеговита диалогична форма, той дава може би първото теоретично обосновано определение на понятието „символизъм“ в руската литература (Grossman 1985: 93-94). Символизмът, обяснява Брюсов на съмняващата се дама, не може да се определи механично, чрез изброяването на отделни похвати и характеристики (звучаща поезия, поезия на намеците [поэзия намеков] и т.н., Брюсов 1895а: 10). По същество той е начинът посредством символи в душата на читателя да се възбудят нови усещания, усещанията на съвременния човек (пак там: 11-12). Така читателят участва в създаването на поетическата творба, в акта на поезиса („poïesis, ποίησις“). Символистичната теория на Брюсов, изложена тук като шеговит спор с една мистифицирана омайница, съчетава в себе си предформалистичните понятия за литературата с една ранна рецептивна теория в смисъла на „естетика на въздействието“.

         Мистификационната игра продължава от първата до последната страница на книгата. Именно там се възобновява поканата към потенциалните автори да пращат текстовете си – все още на името на измисления Маслов, но вече на адреса на реално съществуващия Валерий Брюсов. Съобщават се даже конкретни часове за възможна лична аудиенция (пак там: 52). Маслов, както може да се види от анонсите на предстоящите издания, фигурира и като издател на първата лична, „несимволистична“, стихосбирка на Валерий Брюсов с нескромното заглавие Шедьоври (Шедеври, Брюсов 1895б), във френската ортография на което се съдържа една съвсем не шедьоврена печатна грешка (Les schefs d’oeuvre).[30]

В последователността на трите сборника-алманаха жестът на мистификацията постепенно отслабва. Въпреки това някои от „статистите“ продължават да вярват в съществуването на самия Маслов. И когато раздразнението им от действията на властолюбивия Брюсов, който своеволно пренаписва техните творби, нараства, те искат лична среща с тайнствения издател (Иванова / Щербаков 2002: 48, Молодяков 2010: 85).[31]

Планираният четвърти том на Руски символисти не успява да излезе – не поради недостиг на материали, а поради липса на финансиране (Молодяков 2010: 86). Мисията на мистификацията Руски символисти все пак може да се смята за успешно завършена: младият писател Брюсов става скандално известен, движението на руския символизъм като цяло се утвърждава. Трите излезли сборника на Руски символисти между другото представляват класически „самиздат“, финансират се с лични средства от Брюсов. За печатането на първия брой начинаещият автор вероятно залага златния си ръчен часовник (Иванова / Щербаков 2000: 39)[32] – което може да се смята за една напълно успешна инвестиция.

4. Естетическата матрица: Литературното поле на Руски символисти

Брюсов въвежда фигурата на фиктивния издател като неутрална инстанция, класическа автентификационна стратегия. На собствената си маска той определя различни функции: като автор на предговорите той полемизира; като поет – представя твърде традиционни, по-скоро неоромантически, отколкото символистични стихотворения, особено в първите два алманаха (виж Смирнов 1979: 210). В третите Руски символисти, когато вече е скандално известен, се държи по-провокативно и включва в алманаха прочутото, често пародирано[33] едноредово стихотворение „О закрой свои бледные ноги“ („О, събери своите бледни нозе“), както и метапоетическото стихотворение Творчество (Брюсов 1895а: 12, 13). Последното съдържа известния стих: „Тень несозданных созданий / колыхается во сне“ („Сянката на несъздадени създания / люшка се в съня“), който в кратка формула сгъстява естетическата програма на ранния руски символизъм.

Трите алманаха на Руски символисти, взети заедно, са планирани като „христоматия“ (Брюсов 2002: 172), която трябва едновременно да доказва единството на движението и неговото разнообразие. Реалните и измислените автори в трите сборника се представят без биографични бележки.[34] Това означава, че характеристиките на техните естетически позиции могат само косвено да се екстрахират от псеводнимите и стилистиката на творбите в частност.

Сред реално съществуващите автори, освен Брюсов (под реалното си име), също така и Ланг (под псевдонима си Мирополски) разработва конвенционални любовни сюжети, снабдени с декадентски образи и метафори (виж у Мирополски стиха „ржавеют струны“ („ръждавеят струните“), Брюсов 1894б: 15). От останалите „статисти“ Ерл Мартов (псевдоним на Андрей Едмонтович Бугон) особено активно изпълнява ролята на „истински“ символист. Неговите творби се отличават с изобилни повторения и алогичнии смислови връзки в духа на поезията на намеците. Г. Заронин (Александър Василиевич Гипиус) и Виктор Евстафиевич Хрисонопуло в своите немногочислени творби работят в същата посока. Техните текстове впрочем до такава степен се редактират от ръката на самия Брюсов, че е спорен въпросът дали изобщо могат да се смятат за авторски (виж Молодяков 2010: 88). Н. Нович (Николай Николаевич Бахтин) като най-скромния сред авторите на Руски символисти участва единствено с преводи на Верлен и По.

Да работиш с „мъртви души“, очевидно се оказва по-лесно начинание, отколкото да пренаписваш съпротивляващи се на това статисти. В резултат техните творби показват по-голямо стилово и жанрово разнообразие. Сред измислените от Брюсов маски А. Бронин пише музикална поезия в духа на Пол Верлен. Владимир Александрович Даров може да се смята за типичен представител на „поезията на намеците“, но и на музикалния стих (руската литература му дължи едно от първите звукови стихотворения – „Шорох в глуши камыша“ („Шумолене в пущинака на тръстиките“, Брюсов 1894б: 40). Зинаида Фукс представя типично декадентската femme fatale (фатална жена) с морбидни и некрофилски стихотворения (Брюсов 1894б: 46; виж и Смирнов 1979: 210). Изобщо, може да се каже, че различните авторови маски въплъщават отделни похвати на символистичната поетика.

Освен оригиналните текстове трите сборника съдържат също и преводи от френски и английски (Пол Верлен, Стефан Маларме, Едгар Алън По и други). Преводите контекстуализират оригиналните руски творби и ги снабдяват със символния си капитал, с вече утвърденото си културно значение. Така трите сборника запознават читателя не само с новото литературно течение на руския символизъм, но едновременно – а често и за пръв път – и с чуждоезичната модерна поезия. По този начин Руски символисти представлява както национална, така и преводна антология. При това преводите са „истински“, а преводачите в голямата си част – измислени.

5. Между живототворчеството и изобретяването на традиция

Брюсов от младежките си години изпитва влечение към мистификационната игра (виж Молодяков 2010: 32-52). Така още в училище той издава със съученика си Владимир Станюкович едно ръкописно списание, за което измисля голям брой фиктивни автори. Във връзка с ученическото му увлечение по авантюрните романи тези „мъртви души“ обаче носят имената например на индианските герои от книгите на Джеймс Фенимор Купър, като Петнистият ягуар (пак там: 42). Личната страст на Брюсов към театралната игра по-късно се преплита с общата тенденция на епохата към мултиплицирането на авторски идентичности, към „живототворчество“ (виж Greber 1993, Schahadat 2001a, 2001b, Smirnov 1979).

Същото може да се каже и за Пенчо Славейков, който изпробва играта на маските още в първите си творби и още през 1893 година − една година преди Брюсов да заиграе със същия похват! − издава цикъла стихотворения Шарки, снабден с измисления биографичен очерк за фиктивния автор Ферхард Меддахи (Славейков 1893; виж Янакиева 2011: 10, Пенчев 2012: 63). Шарки, по израза на Миряна Янакиева, са „първообраз“ (пак там) на мистификационната техника почти две десетилетия преди тя да достигне апогея си в играта на маските в На Острова на блажените.[35] Същото важи и за полуфиктивния-полуавтобиографичен очерк за Олаф ван Гелдерн, с който Славейков открива стихосбирката Епически песни от 1907 година. Личният устрем към перформативната игра с маските при двамата модернисти основоположници съответства на общия дух на епохата, на „моделирането на Аза“ (Пенчев 2012).

Игор П. Смирнов, вече през 1970 година, разработва една обща концепция за функционирането на литературните мистификации в различни епохи. При това той се базира върху структуралистко-семиотичната теория на културния историк Димитър Лихачов, който различава първичните и вторичните литературни стилове (Смирнов 1979; виж Greber 1993, Schahadat 2001b: 275). Според Лихачов ([1973] 1999: 183­­-190)[36] и Смирнов първичните стилове (ренесанс, класицизъм, реализъм, постсимволизъм) разграничават действителността от нейните семиотични репрезентации. Докато вторичните стилове (барок, романтизъм, символизъм) се стремят да интерпретират околния свят като текст. Съответно вторичните стилове представляват особено благодатна почва за мистификациите, които непрестанно превръщат извънлитературни „факти“, като например авторовата личност, в текстова реалност (Schahadat 2001a).

Към това обаче може да се добави по-пряко политическият аспект на литературната геопоетика и властовите отношенията не само вътре в една национална литература, но и с оглед на външния канон на световната литература. Мистификацията като исторически феномен често е свързвана с усещането за изостаналост, за „belatedness“, както констатира Шамма Шахадат в своя анализ на друга известна в руската литература мистификация, а именно – на колективния сатиричен проект „Козма Прутков“ (Schahadat 2001b: 280-281).[37] И Брюсовите Руски символисти реагират на острите дискусии относно подражателния характер на руската литература (виж Grossmann 1985: 2-3, Молодяков 2010: 99). В непубликуваното изследване История на руската лирика (История русской лирики)[38] сам Брюсов пише (цит. по Гиндин 1970: 198):

            „Современная русская поэзия“ не выросла органически, как дерево из семени, из народной поэзии, – как выросла современная поэзия во Франции, Германии, Англии, Италии [...]. Наша поэзия даже не была привита к застарелому, но здоровому стволу народного творчества. Она была искусственно пересажена к нам в ту эпоху, когда пересаживалось все западное. Мы взяли готовыми и формы поэзии, и приемы творчества, и законы стиха [...]

            Но именно (в силу) то(го) обстоятельства, что русская поэзия начала с подражания, с перепевов, с ученичества, – для нее особенно важно было бы сохранить живую связь со своим учителем, и своей матерью: поэзией западноевропейской.

            [„Съвременната руска поезия“ не е израснала органично, като дърво от семето, от фолклорната традиция, така както това е станало със съвременната поезия на Франция, Германия, Англия и Италия [...]. Нашата поезия не е била дори присадена към стареещия, но здрав ствол на народното творчество. Тя е била изкуствено пресадена у нас в епохата, когато се е пресаждало всичко западно. Ние сме взели наготово всички поетически форми и средства, и правилата на стиха. [...]

            Но именно поради (по силата на) това обстоятелство, че руската поезия е започнала от подражанието, от преработките, от ученичеството, – за нея би било особено важно да съхрани живата връзка със своя учител и майка: със западноевропейската поезия.]

Тук могат да се наблюдават типичните за тези дискусии биологически метафори. Където липсва органичият растеж на националната литература, мистификацията трябва изкуствено да запълва празнини, чрез най- разпространения агент на каноноформирането: антологията (виж Курташева 2010, Schmitz-Emans 2011).

Славейковата антология На Острова на блажените е сред най-изследваните текстове в българската литература.[39] Според българските ѝ изследователи, като Атанас Натев, Михаил Неделчев, Галин Тиханов, Сирма Данова, Владимир Трендафилов и други[40] – Славейковият проект съчетава различни импулси и ефекти на конструирането и разрушаването на вътрешния и външния литературен канон (виж Schmidt 2013a / 2013b: 7):

• Островът създава една визия за българския литературен канон, който е едновременно персонален и национален, индивидуален и колективен; който представя едновременно критическа инвентаризация на литературното минало и утопичен изглед към бъдещето;
• Островът играе с различни литературно-теоретически концепции за: авторството между полюсите на оригиналното и имитационното; интертекстуалността като плагиат или художествена „добавена стойност“; жанра на антологията като агент на фомирането на вътрешния и външния литературен канон;
• Островът разиграва връзката между своето и чуждото, когато моделира българската литература като чужда, преводна. Така Островът реагира на геополитическите и геопоетическите дискурси на епохата (Алипиева 2001, Тиханов 1994).

Така екзотичният жанр именно на фиктивната антология се оказва най-доброто начало за постигането на твърде различни цели: разиграването на множествения субект на модерния човек (живототворчеството) и запълването на културния вакуум (изобретяването на традицията, създаването на канона).

6. Жанрът на „фиктивната антология“ на фона на мистификационната матрица

Погледът към българския Остров откъм чуждите брегове на руската литература позволява да се контекстуализира ексцентричният жест на Славейковата псевдомистификационна, псевдопреводна антология. Славейков, като едновременно космополитен модернист и специалист по руска литература, който дълго време работи над дисертация, посветена на Хайне в руската литература (макар тя да остава незавършена), е бил запознат с творчеството и дейността на предводителя на руските символисти.[41] Брюсов и Славейков се срещат и лично в рамките на 100-годишния юбилей от раждането на Гогол, когато българинът през 1909 година пътува като част от българската делегация за Москва (виж и Малинова-Димитрова 2011).[42] Брюсов и Славейков, както пише последният в писмата си до Мара Белчева, били единствените представители на литературното общество сред политици, академици и обществени деятели. Докладът на Брюсов, „най-младия и най-талантливия, може би, руски поет“ (Славейков 1940в: 93), който енергично модернизира Гогол, провокира голям скандал сред публиката, но бива одобрен от българския му колега (пак там: 105):

            Модерен човек, безтактен. Излезе съвсем по гоголевски: един човек се намери, а публиката помисли, че той е свиня. Аз бях един от малцината, които ръкоплясаха на тая свиня [… ]

Независимо от възможните контактологически връзки между двамата самодекларирани литературни провокатори, особен интерес представляват и възможните типологически съответствия между двата сходни проекта и двамата автори, „най-неуморни конструктори“, ако перифразираме формулировката на Миглена Николчина за Славейков (Николчина 1997).

И така, нека формулирам някои заключителни наблюдения:

Лични литературни поетики:Брюсов и Славейков споделят култа на културния героизъм (виж Udolph 2013), изпитват привличане към фигурите основатели и разкриватели както в изкуството, така и в науката. Тук могат да се диагностицират и следи на общия по това време култ към Ницше, към който принадлежат двамата автори (виж Grossman 1985, Sabourin 2010). Брюсов и Славейков пропагандират автономността на литературата като нейна главна цел и я защитават от политическите и религиозните ѝ функционализации. Въпреки това и руският (Grossman 1985: 13), и българският писател често биват ценени по-скоро като културни иноватори, отколкото като оригинални поетически таланти (в съпоставка със съвременниците им Александър Блок и Андрей Бели, от една страна, и Пейо Яворов, от друга).

Лични литературни стратегии: Мистификационната политика на двамата автори е свързана със силен агонистичен жест и свидетелства за личния устрем към (само-)канонизиране. Играта-измама удовлетворява личното им „патологично влечение към псевдонимите“, както го формулират Иванова и Шчербаков по повод на Брюсов (2000: 70). Двамата автори съединяват в мистификационните си проекти функциите на естетическото живототворчество и на създаването на новия модерен канон. И в него си осигуряват водеща позиция.

Мистификационна естетика: По същия начин те комбинират двата исторически типа на мистификацията: оксиморонното създаване на „нова традиция“ (Осиан, Чешките ръкописи) и игривата критика на канона (Гусла). Целта обаче вече не е изобретяването на една древна традиция, а симулирането на съвременност. Това обяснява и смяната на жанра от мистифицирания епос към фиктивната антология, която фингира цяло литературно поле, имащо свое разнообразие и дори – противоречия. Едновременно с това мистификационните техники – играта с маските, сложната наратологична структура на текстовете с различни авторски гласове – идеално съответства на потребностите на модерната естетика и литературна теория.

Мистификационна геопоетика: Литературната измама може да се интерпретира и като реакция на периферията срещу доминиращия литературен канон, както в случая с Песните на Осиан. Не е случайно, че мистификационните проекти на двамата автори съединяват функциите на националната и на преводната антология – като агент на формирането на световната литература (виж Курташева 2009). В този контекст може да се спомене постколониалната теория, конкретно – концепцията на „самоколонизиращите се“ култури, по терминологията на Александър Кьосев (1998), с риториката на липсите и „отсъствията“. Културните празнини трябва да се запълнят с помощта на чужди образци. Жанрът на фиктивната антологията идеално съотвества на това предизвикателство (виж и Gesemann 1989, Lauer 1989). Интересното е, че това важи не само за „младата“ следосвобожденска българскя литература, но – поне в Брюсовото възприятие – и за руската литература, която все пак в областта на прозата през XIX век вече е завладяла Европа.

Има и съществени, не по-малко интересни различия: Брюсовата мистификация „работи“, иска и успява да излъже света (но не и себе си, за разлика от сериозните мистификации от романтическия период). Славейковата антология от своя страна само имитира мистификационния модел – с дълбоко познавачество за историческите образци, идеално репродуцирайки мистификационния набор инструменти.

Различен е и статутът на преводното в двата проекта.[43] Брюсов превежда реално съществуващи текстове и автори, но измисля персонажите на преводачите. И оригиналните му стихотворения са толково близки до чуждите образци, че могат да се смятат за имитации или даже за преводен плагиат.

Славейков обаче работи с традиционния похват на „псевдопревода“, както го познаваме от Песните на Осиан на шотландеца Макферсън и Гусла на французина Проспер Мериме. Според Гидеон Тури псевдопреводите често се използват, за да се въведат – „под прикритие“ – иновационни модели и образци в една консервативна културна среда, тоест представляват съзнателен „акт на културно планиране“ („an act of cultural planning“, пак там: 4).[44] Гаути Кристмансон в книгата си Ролята на превода в създаването на националните литератури в Британия и Германия 1750 – 1830 по-подробно различава „псевдопреводи“ в смисъла на Тури от „преводи без оригинал“ (2005: 23-24):

            ... pseudotranslation or fictitious translation creates a myth of an original content (and sometimes form), whereas translation without an original creates a myth of being original by leaving content out and translating form.

            [... псевдопреводът, или фиктивният превод, създава мит за оригинално съдържание (а понякога и форма), докато преводът без оригинал създава мит за оригиналност, като оставя съдържанието навън и превежда формата.]

От тази гледна точка Брюсов неслучайно решава да промени първоначалното заглавие на антологията си от Символизъм (Имитации и преводи)[45] на Руски символисти, маскирайки имитиационния характер на своята културна интервенция. Така мистификационно-антологийните проекти на Валерий Брюсов и Пенчо Славейков идеално илюстрират двата типа преводни политики. А когато псевдопреводното / преводът без оригинал допълнително се смесва с антологийното, с което се отличават проектите на Брюсов и Славейков, „актът на културното планиране“ се повдига на квадрат.

Остава въпросът, защо На Острова на блажените става мощен вдъхновяващ текст за българската литература през целия 20­-и век, докато Руски символисти, макар че успешно създава новото течение на руския символизъм, като литературна творба остава абсолютно непродуктивна за следващите поколения. Възможният отговор се състои в това, че саморазкриващата се мистификация на Пенчо Славейков явно демонстрира концепциите и похватите, с които работи, и така създава не само текст, но и модел, който – особено през 1990-те­ години, ще бъде подложен на нееднократен re-enactment (виж Данова 2012, Schmidt 2013a, 2013b).

Цитирана литература

Abramson 2005: Abramson, Julia. Learning from Lying: Paradoxes of the Literary Mystification. Newark: Univ. of Delaware Press, 2005.

Bär / Gaskill 2012: Bär, Gerald; Gaskill, Howard (eds.). Ossian and National Epic. Frankfurt am Main; New York: Peter Lang, 2012.

Browder 2000: Browder, Laura. Slippery Characters: Ethnic Impersonators and American Identities. Chapel Hill, NC [u.a.]: Univ. of North Carolina Press, 2000.

Detering / Hoffman et al 2011: Detering, Heinrich; Hoffman, Torsten; Pasewalck, Silke; Pormeister, Eve (eds.). Nationalepen zwischen Fakten und Fiktionen. Tartu: Tartu University Press, 2011.

Dizdar / Gipper / Schreiber 2015: Dizdar, Dilek; Gipper, Andreas; Schreiber, Michael (eds.). Nationenbildung und Übersetzung. Berlin: Frank & Timme, 2015.

Gaskill 1991: Gaskill, Howard (ed.). Ossian Revisited. Edinburgh: Edinburgh University Press, 1991.

Gaskill 2008: Gaskill, Howard (ed.). The Reception of Ossian in Europe. London [u.a.]: Continuum, 2008.

Gaskill / Schmidt 2004: Gaskill, Howard; Schmidt, Wolf Gerhard (eds.). Kommentierte Neuausgabe wichtiger Texte zur deutschen Rezeption. Vol. 4. „Homer des Nordens“ und „Mutter der Romantik“.Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2004.

Gesemann 1989: Gesemann, Wolfgang. „Fremde Impulse bei der Ausbildung des Gattungssystems in der bulgarischen Wiedergeburtsliteratur“. In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien, edited by Reinhard Lauer and Peter Schreiner. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1989, pp. 263-280.

Grafton 1990: Grafton, Anthony. Forgers and Critics: Creativity and Duplicity in Western Scholarship. Princeton: Princeton University Press, 1990.

Greber 1993: Greber, Erika. „Mystifikation und Epochenschwelle (Čerubina de Gabriak und die Krise des Symbolismus)“. In: Wiener Slawistischer Almanach 32 (1993), pp. 175-206.

Grossman 1985: Grossman, Joan Delaney. Valery Bryusov and the Riddle of Russian Decadence. Berkeley, Calif [u.a.]: University of California Press, 1985.

Gourmont 1896: Gourmont, Remy de. Le livre des masques: Portraits symbolistes, Gloses et documents sur les écrivains d’hier et d’aujourd’hui. Tome 1 / Dessinés Par F. Vallotton. Paris: Mercure de France, 1896. Digital version available at BnF Gallica. 

Hanka 1829 [1817]: Hanka, Václav. Kralodworsky rukopis. Zbjrka staroceskych zpiewoprawnych basnj, s niekolika ginymi staroceskymi zpiewy. Nalezen a wydan od Waclawa Hanky ... s diegopisnym uwodem od Waclawa Aloysia Swobody. Prag: J. G. Calve, 1829. Digital version available at Hathi Trust Library. Original from Library of Congress.

Hanka / Linda 1879 [1817/1818]: Hanka, Václav, and Josef Linda. Rukopisové zelenohorský a kralovedvorský. Staročeským textem vydal Josef Jireček. Praha: F. Řivnáč, 1879. Digital version available at Archive.org. Original from Stanford University Libraries.

Hristozova 2012: Hristozova, Miglena. „Veda Slovena“ zwischen Mythos und Geschichte: zur Problematik von Identitätsdiskursen auf dem Balkan. München [u.a.]: Sagner, 2012.

Hobsbawm / Ranger 1983: Hobsbawm, Eric J.; Ranger, Terence O. (eds). The Invention of Tradition. Cambridge; New York: Cambridge University Press, 1983.

Holz / Schlaf 1889: Holz, Arno; Schlaf, Johannes [Pseudonym: Holmsen, Bjarne P.]. Papa Hamlet. Leipzig, Carl Reissner, 1889. Digital version available at Archive.org. Original from Robarts - University of Toronto. 

Kohler 2009: Kohler, Gun-Britt. „Fingierter Mythos, gefälschter Kommentar: Techniken der Simulation in Prosper Mérimées ‚La Guzla‘“. In: Zeitschrift für Slawistik 54, no. 2 (2009), pp. 187-223. doi:10.1524/slaw.2009.0015.

Kovachev 2009: Kovachev, Ognyan. „A Romance of the Balkans: Literary Mystification and the Bulgarian Nation-Imagining“. In: Slavia - časopis pro Slovanskou Filologii, no. 78 (1-2) (2009), pp. 23-32.

Kristmannsson 2005a: Kristmannsson, Gauti. Literary Diplomacy I: The Role of Translation in the Construction of National Literatures in Britain and Germany 1750 - 1830. Frankfurt am Main: Lang, 2005.

Kristmannsson 2005b: Kristmannsson, Gauti. Literary Diplomacy II: Translation without an Original. Frankfurt am Main: Lang, 2005.

Kroucheva 2011: Kroucheva, Katerina. „Die ‚moderne Seele‘ und ihre Topologie: Penčo Slavejkovs Slavenbilder“. In: Zeitschrift für Slawistik 56, no. 3 (2011), pp. 271-286. doi:10.1524/slaw.2011.0028.

Lauer 1989: Lauer, Reinhard. „Zur Frage der Fremdorientierung in der Bulgarischen Literatur“. In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien, edited by Reinhard Lauer and Peter Schreiner. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1989, pp. 263-280.

Middeke 2013: Middeke, Annegret. Slavejkov und Javorov: latente Rollenkonflikte im Kreis „Misăl“. Wiesbaden: Harrassowitz, 2013.

Macpherson 1765a: Macpherson, James. The Works of Ossian, the Son of Fingal. In Two Volumes. Translated from the Galic Language by James Macpherson. Volume 1. London: Printed for T. Becket and P. A. Dehondt at Tully’s Head, 1765. Digital version available at Archive.org. Original from the University of California Libraries. 

Macpherson 1765b: Macpherson, James. The Works of Ossian, the Son of Fingal. In Two Volumes. Translated from the Galic Language by James Macpherson. Volume 2. London: Printed for T. Becket and P. A. Dehondt at Tully’s Head, 1765. Digital version available at Archive.org. Original from the National Library of Scotland. 

Macpherson 1996: Macpherson, James. The Poems of Ossian and Related Works. Ed. by Howard Gaskill. Edinburgh: Edinburgh UnivPress, 1996.

Merimée 1827: Merimée, Prosper. La Guzla, Ou Choix de Poésies Illyriques, Recueillies dans La Dalmatie, La Bosnie, La Croatie et l’Herzegowine. Paris: Chez F.G. Levrault, 1827. Digital version available at Bayrische Staatsbibliothek digital. 

Montesquieu 2004 [1722]: Montesquieu, Charles Louis de Secondat de [anonym]. Lettres persanes. In: Œuvres complètes de Montesquieu, ed. by Jean Erhard. Vol. 1. Oxford: Voltaire Foundation [u.a.], 2004.

Porter 2008: Porter, James. „Literary, Artistic and Political Resonances of Ossian in the Czech National Revival“. In: The Reception of Ossian in Europe, ed. by Howard Gaskill. London [u.a.]: Continuum, 2008, pp. 209-221.

Russett 2009: Russett, Margaret. Fictions and Fakes: Forging Romantic Authenticity, 1760 - 1845. Cambridge [u.a.]: Cambridge University Press, 2009.

Ruthven 2001: Ruthven, Kenneth K. Faking Literature. Cambridge [u.a.]: Univ. Press, 2001.

Ryan / Thomas 2013: Ryan, Judith; Thomas, Alfred (eds.). Cultures of Forgery: Making Nations Making Selves. New York; London:Routledge, 2013.

Sabourin 2010: Sabourin, Vladimir. „Penco Slavejkov als (Anti-)Philologe. Das nietzscheanische Epos“. In: Poeta philologus: eine Schwellenfigur im 19. Jahrhundert, ed. by Mark-Georg Dehrmann and Alexander Nebrig. Bern; New York: Lang, 2010, pp. 243-256.

Schahadat 2001: Schahadat, Schamma. „Die Geburt des Autors aus der Mystifikation. Valerij Brjusov, die Signatur und der Stil“. In: Mystifikation – Autorschaft – Original, edited by Susi K. Frank and Renate Lachmann et al. Tübingen: Narr, 2001, pp. 184-205.

Schahadat 2001: Schahadat, Schamma. „Koz’ma Prutkov: Fake Writer, Imitator, Parodist“. In: Russian Literature XLIX (2001), pp. 271-291.

Schmidt 2013a: „Anthologiefiktion. Penčo Slavejkovs Auf der Insel
 der Seligen und seine postmoderne Rezeption“. In: Die bulgarische Literatur der Moderne im europäischen Kontext. Zwischen Emanzipation und Selbststigmatisierung?, ed. by Bisera Dakova, Henrike Schmidt, Galin Tihanov, Ludger Udolph. München; Berlin: Sagner, 2013, pp. 47-74.

Schmidt 2013b: Schmidt, Henrike. „Mimicry Games, or The Creation of the Literary Canon as Art: Fictitious Anthologies in (Post)Modern Bulgarian Literature“. CAS Working Paper Series Issue 5, 2013, pp. 7-31. 

Schmidt 2003a: Schmidt, Wolf Gerhard. James Macphersons Ossian, zeitgenössische Diskurse und die Frühphase der deutschen Rezeption. Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2003.

Schmidt 2003b: Schmidt, Wolf Gerhard. Die Haupt- und Spätphase der deutschen Rezeption, Bibliographie internationaler Quellentexte und Forschungsliteratur. Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2003.

Schmidt 2003c: Schmidt, Wolf Gerhard. Kommentierte Neuausgabe deutscher Übersetzungen der „Fragments of ancient poetry“ (1766), der „Poems of Ossian“ (1782) sowie der Vorreden und Abhandlungen von Hugh Blair und James Macpherson. Berlin [u.a.]: de Gruyter, 2003.

Schmitz-Emans 2011: Schmitz-Emans, Monika. „Mapping Poetry: Poem Anthologies and the Modelling of World Literature“. In: Journal of Romance Studies 11.1 (2011), 2011, pp. 37-50.

Slavejkoff / Bernard 1904: Slaveikoff, Pencho; Bernard, Henry; Dillon, Emile Joseph (eds.). The Shade of the Balkans Being a Collection of Bulgarian Folksongs and Proverbs. eds. Long Acre, London: Published by David Nutt. London: Sign of the Phoenix. Digital version available at Archive.org. Original from the Cornell University Library. 

Stafford 1988: Stafford, Fiona J. The Sublime Savage: A Study of James Macpherson and the Poems of Ossian. Edinburgh Univ. Pr., 1988.

Stolz-Hladká 2011: Stolz-Hladká, Zuzana. „Identitätskonstruktionen in der tschechischen Literatur des 19. Jahrhunderts. Der Entwurf einer nationalen Identität durch Sprache und Literatur“. In: Nationalepen zwischen Fakten und Fiktionen, ed. by Heinrich Detering, Torsten Hoffman, Silke Pasewalck, Eve Pormeister. Tartu: Tartu University Press, 2011, pp. 191-211.

Thomas 2003: Thomas, Alfred. „Forging Czechs: The Reinvention of National Identity in the Bohemian Lands“. In: Cultures of Forgery. Making Nations, Making Selves, ed. by Judith Ryan and Alfred Thomas. New York; London: Routledge, 2003, pp. 29-52.

Toury 1995: Ṭoury, Gideon. Descriptive Translation Studies and beyond. Amsterdam; Philadelphia: Benjamins, 1995.

Toury 2005: Toury, Gideon. „Enhancing Cultural Changes by Means of Fictitious Translations“. In: Translation and Cultural Change: Studies in History, Norms, and Image Projection, ed. by Eva Hung. Amsterdam; Philadelphia: Benjamins, 2005, pp. 3-17.

Udolph 1993: Udolph, Ludger. Teodor Trajanov: Die Entwicklung seiner Lyrik 1904 bis 1941. Eine philologische Studie. Köln [u.a.]: Böhlau, 1993.

Udolph 2013: Udolph, Ludger. „Der Diskurs des Heroischen in Teodor Trajanovs Pantheon“. In: Die Bulgarische Literatur der Moderne im europäischen Kontext. Zwischen Emanzipation und Selbststigmatisierung?, ed. by Bisera Dakova, Henrike Schmidt, Galin Tihanov, Ludger Udolph. München; Berlin: Kubon und Sagner, pp. 297-307.

Verlaine [1884] 1888: Verlaine, Paul. Les poètes maudits. Nouvelle édition. Paris: L. Vanier, 1888. Digital version available at Archive.org. Original from University of Michigan. 

Алипиева 2001: Алипиева, Антоанета. Културните комплекси на Пенчо Славейков. // Български комплекси. Съст. Антоанета Алипиева. Варна: Славена, 2001:

Антов / Димитрова / Господинов 2012: Антов, Пламен; Маринели Димитрова, Георги Господинов (съст.). Антологии и антологийно – между автора и текста. 1910 и след това. София: Изд. център Боян Пенев, 2012.

Брюсов 1894а: Брюсов, Валерий Я. [под псевд.]. Русские символисты. Валерий Брюсов и А. Л. Миропольский. Выпуск 1. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1894.

Брюсов 1894б: Брюсов, Валерий Я. [под псевд.].Русские символисты. Издание В. А. Маслова. Выпуск 2. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1894.

Брюсов 1895а. Брюсов, Валерий Я. [под псевд.]. Русские символисты. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1895.

Брюсов 1895б: Брюсов, Валерий Я. Chefs d’oeuvre: Сб. стихотворений: (Осень 1894-весна 1895). Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1895.

Брюсов 1927: Брюсов, Валерий Я. Дневники. (1891–1910). Подготовила к печати И. М. Брюсова; примеч. Н. С. Ашукина. Москва: М. и С. Сабашниковы, 1927.

Брюсов 1975: Брюсов, Валерий Я. Статъи и рецензии: 1893 - 1924. Из книги „Далекие и близкие“. Miscellanea // Собрание сочинений: в семи томах. Съст. Павел Г. Антокольский. Т. 6. Москва: Художественная литература, 1975.

Брюсов 2002: Брюсов, Валерий Я. Дневники. Автобиографическая проза. Письма. Съст. Евгения В. Иванова. Москва: ОЛМА-ПРЕСС, 2002.

Верлен 1894: Верлен, Поль. Романсы без слов.Пер. Валерия Брюсова. Москва: Типография Э. Лисснера и Ю. Романа, 1894.

Веркович 1874: Веркович, Стефан. Веда словена: Български народни песни от предисторично и предхристиянско доба: Книга I / Открил в Тракия и Македония и издал Стефан И. Веркович = Le veda slave: Chants populaires des bulgares de Thrace & de Macedoine de l` epoque prehistorique & prechretienne: Vol. I / Decouverts et edites par Etienne J. Verkovitch. Книга I. Београд: Државна штампария, 1874.

Веркович 1881: Веркович, Стефан. Веда Словенах. Обрядни песни от язическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци. Собрани и издани Стефаном Ил. Верковичем. Книга друга. С.-Петербург: Типография д-ра М. А. Хана, 1881.

Веркович 1997: Веркович, Стефан. Веда Словена. Съст. Борис Христов. Том I. Том II. София: Отворено общество, 1997.

Гиндин 1970: Гиндин, Сергей И. „Неосуществленный замысел Брюсова“. // Вопросы литературы, 1970, № 9, с. 189-203.

Гиппиус 2002 [1922]: Гиппиус, Зинаида Н. Одержимый. О Брюсове. // Брюсов, В. Дневники. Автобиографическая проза. Письма. Съст. Евгения В. Иванова. Москва: ОЛМА-ПРЕСС, 2002, с. 314-340.

Данова 2012: Данова, Сирма. „На Острова на блажените“: краевековни прочити“. // Литературознанието като възможен избор. Съст. Миряна Янакиева, Румяна Дамянова, Елка Трайкова. Пловдив: Контекст, 2012, с. 658-672.

Данова 2016. Данова, Сирма. Кралят физиономист. Автотекстуалност и авторепрезентиране в творчеството на Пенчо Славейков. София: Парадигма, 2016.

Еленков / Даскалов 1994: Еленков, Иван; Румен Даскалов (съст.). Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. София: Просвета, 1994.

Иванова / Щербаков 2000: Иванова, Евгения В., Щербаков, Рем. „Альманах В. Брюсова „Русские символисты“: Судьбы участников“. // Русский символизм в литературном контексте рубежа XIX - XX вв. Блоковский сборник XV, съст. Леа Пильд. Тарту: Ülikooli Kirjastus, 2000, с. 33–76: http://www.ruthenia.ru/document/396665.html (accessed January 15, 2016).

Илков 1991: Илков, Ани. „На Острова на блажените“: Между утопията и гадаенето. // Лит. форум, № 9, 27 февр. 1991, с. 9. – (Нова христоматия)

Ковачев 1999: Ковачев, Огнян. „Веда словена“. Литературната мистификация и въобразяването на нацията“. // Език и литература, LIV, 1999, № 1, с. 72–83.

Курташева 2009: Курташева, Биляна. „Антологиите като експортен канон“. // Стоян Михайловски, Пенчо Славейков – ракурси на модерното. Съст. Маринели Димитрова, Пламен Антов, Цветанка Атанасова. София: Изд. център Боян Пенев, 2009, с. 214–222.

Курташева 2012: Курташева, Биляна. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. София: Просвета, 2012.

Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Списъци на отсъстващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство, съст. Александър Кьосев и Бойко Пенчев. София: ИК Александър Панов, 1998, с. 5­–49.

Кьосев / Пенчев 1998: Кьосев, Александър; Бойко Пенчев (съст.). Българският Канон?: Кризата на литературното наследство. София: Ал. Панов, 1998.

Левин 1980: Левин, Юрий Д. Оссиан в русской литературе конец XVIII –

первая треть XIX века. Ленинград: Наука, 1980.

Лихачев [1973] 1999: Лихачев, Дмитрий С. Развитие русской литературы X-XVII веков. 3-е изд. СПб.: Наука, 1999.

Малинова-Димитрова 2011: Малинова-Димитрова, Людмила. Поетиката на Гогол в епистоларните рефлексии на Пенчо Славейков по повод юбилея на писателя – Москва, 1909 г. // Littera et Lingua,Winter 2011.

Молодяков 2010: Молодяков, Василий Э. Валерий Брюсов: биография. Санкт-Петербург: Вита Нова, 2010.

Мочульский 1962: Мочульский, Константин В. Валерий Брюсов. Paris: YMCA-Press, 1962.

Натев 1997: Натев, Атанас (съст.). Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немска култура. София: К & М, 1997.

Неделчев 1986: Неделчев, Михаил. „Завръщане към „На Острова на блажените“. Приложение към фототипното издание „На Острова на блажените“ от Пенчо Славейков. София: Български писател, 1986, с. 3-15.

Николчина 1997: Николчина, Миглена. Германия на бляновете. // Лит. вестник, 1997, № 12, с. 9-15.

Пенчев 2012: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: моделирането на Аз-а. София: Проектория, 2012.

Прохазка 2002: Прохазка, Мартин. „Възроденият Осиан“. // Лит. мисъл, 2002, № 1, с. 10-31.

Пушкин 1959: Пушкин, Александр Сергеевич. Песни западных славян. // Собрание сочинений в 10 томах. Т. 2. Москва: Государственное издательство художественной литературы, 1959.

Славейков 1852: Славейков, Петко Р. Смесна китка или годишно периодическо списание издавано от Петка Р. Славейкова. № l. Година I. Стръкъ А. Букурещ: На книгопечатната у светия Митрополия, 1852.

Славейков 1893: Славейков, Пенчо П. Шарки. От Ферхад Меддахи. Превод от персийски. // Мисъл, 1893, № 9, с. 561-565.

Славейков 1904: Славейков, Пенчо П. Българската народна песен. // Мисъл, 1904, № 1, с. 1-19.

Славейков 1906a: Славейков, Пенчо П. Българската поезия. 1. Преди. // Мисъл, 1906, № 2, с. 6-90.

Славейков 1906б: Славейков, Пенчо П. Българската поезия. 2. Сега. // Мисъл, 1906, № 6-7, с. 353-375.

Славейков 1910: Славейков, Пенчо П. На Острова на Блаженните: Антология, биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков, портретите е рисувал Никола Петров. София: Александър Паскалев, 1910.

Славейков 1911: Славейков, Пенчо П. Немски поети. Отбор песни и характеристики на поетите. София: Александър Паскалев, 1911.

Славейков 1940а: Славейков, Пенчо П. Епически песни. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 1. София: Хемус

Славейков 1940б: Славейков, Пенчо П. На Острова на Блаженните: Антология, биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков, портретите е рисувал Никола Петров. Под редакцията на Боян Пенев. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 3. София: Хемус.

Славейков 1940в: Славейков, Пенчо П. Немски поети. Писма от Пенча Славейков до Мара Белчева. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. 5. София: Хемус.

Славейков 1986: Славейков, Пенчо П. На Острова на Блаженните: Антология, биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков, портретите е рисувал Никола Петров. Съст. Михаил Неделчев. София: Бълг. писател, 1986.

Славейков Опис. Личната библиотека: Къща-музей „Петко и Пенчо Славейкови“. София. Прегледано 25.11.2015.

Смирнов 1979: Смирнов, Игорь П. „О подделках А.И. Сулакадзева древнерусских памятников (Место мистификации в истории культуры)“. // Труды Отдела древнерусской литературы. Т. 34. Съст. Д. С. Лихачев. Ленинград: Наука, 1979, с. 200-219.

Соловьев 1894: Соловьев [подп. ВС], Владимир С. „Русские символисты“. // Вестник Европы, 8, 1894, с. 890-892.

Соловьев 1895а: Соловьев [подп. ВС], Владимир С. „Еще о символистах“. // Вестник Европы, 10, 1895, с. 847-851.

Соловьев 1895б: Соловьев [подп. ВС], Владимир С. „Русские символисты 2“. // Вестник Европы, 1, 1895, с. 421-424.

Спасов 1994: Спасов, Орлин. „На Острова на блажените“: невъзможната книга“. // Литературата, № 2 (1994), с. 134-149.

Спасов 1997: „Немско-българският Славейков“. // Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немска култура в България. Съст. Ат. Натев. София: Комп. К & М, 1997, с. 247­-252.

Стефанов 1996: Стефанов, В. „Островът – Библиотека“. // Бълг. език и литература,1996, № 4-5.

Стоянова 2008: Стоянова, Людмила. Социо/логосът в „Литературен алманах“ (1907) – едно издание на тесните социалисти. // LiterNet, № 4 (101), 04.08.2008.

Тиханов 1994: „На Острова на Блаженните“ и културните асиметрии на ранния български модернизъм“. // Литературата , № 2 (1994).

Тиханов 1998: Тиханов, Галин. Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“: към културната биография на българския модернизъм. София: Кирил Маринов, 1998.

Траянов 1934: Траянов, Теодор. Пантеон. // Траянов, Т. Съчинения. Том III. София: Книгоиздателство Ст. Атанасов, 1934.

Трендафилов 1998: Трендафилов, Владимир. „Канон и антология“. // Българският Канон?: Кризата на литературното наследство, сьст. Александър Кьосев и Бойко Пенчев. София: Ал. Панов, 1998, с. 161-194.

Янакиева 2011: Янакиева, Миряна. От родния кът до гроба: Пенчо Славейков – „Сън за щастие“. Пловдив: Контекст, 2011.