Лора Динкова, „Мъртвешките танци в лирическите текстове на Никола Фурнаджиев“

В много от текстовете на Никола Фурнаджиев липсват живи хора. Художествената реалност е описана сякаш през разказването на единствения оцелял човек, който е останал, за да свидетелства за случилото се с хората и с обитавания от тях свят. В някаква степен едноличните преживявания на субекта, които никъде не са споделени/потвърдени от някой друг, създават косвено внушението за „лудост“.

Любопитно е да се открият връзки между мъртвите, т.е. поразените от смъртта, и останалите живи в тази лирика. Особено интересен е танцът на смъртта, определящ цялата смислова рамка на стихотворението „Пролетен вятър“. Сходства впрочем можем да видим в алегоричното мислене на Западното средновековие, където танцът на смъртта е видян като нестихваща връзка между мъртвите и живите. (Това е своеобразно припомняне/потвърждение за проявленията на една относително самостойна феноменология на присъствието на смъртта в различни култури.)

В първия том от изследването на Филип Ариес „Човекът пред смъртта“ се споменава, че смъртта протяга ръце към живия, иска да го отведе със себе си, но той все още не се е подчинил на волята ѝ (Ариес 2004: 161). Изследването разглежда и мъртвешките танци до XVI в., където срещата между Човека и Смъртта не е брутална: „Мъртвешкият танц е безкраен хоровод, където мъртвите и живите са едни до други. Мъртвите водят играта и само те танцуват... Жестът на Смъртта е почти нежен, тя по-скоро предупреждава човека за близкия му край, а не го поразява“ (Ариес 2004: 161).

При най-старите мъртвешки танци смъртта едва докосва живия, за да го стопли и посочи – има се предвид вероятно обозначаването на живия и предстоящата му близка смърт. От XVI в. нататък изобразяването на смъртта – както в изобразителното изкуство, така и в литературата, вече съдържа мотиви, обвързващи смъртта с любовта – Танатос с Ерос.

С оглед на забелязаните аналогии между мъртвешките танци и засрещанията между мъртвите и живите в лириката на Никола Фурнаджиев добавяме и някои интересни подробности, съществени за настоящия текст. Те засягат отношенията между изкуствата (изобразителното и литературата), смъртта и любовта и са пряко обвързани със споменатата в началото трансгресия – акт, който като че ли пренарежда действителността на човека, заменяйки уж разумността в живота му с непознат, ирационален свят. В описанието си на тази „друга“ реалност Филип Ариес обединява две привидно несъчетаеми описания: „насилствен“ и „красив“.

Има голямо сходство между описания от антрополога свят, създаден чрез смъртта и крепящ се на отношенията между Танатос и Ерос, от една страна, и този, който откриваме в лириката на Никола Фурнаджиев, от друга. Това са два огледални модела на световъзприятие, които имат множество допирни точки в пресъздаването на фигурата на смъртта като централна опора, около която се разиграват сюжетите на живота, пренастройват се реалности, които в крайна сметка, както ще видим, попадат в митичната застиналост на отпадането на времената.

Нека се върнем към примера на Ариес, а след това и към сходните Фурнаджиеви „предложения“ в стихотворението „Пролетен вятър“:

Тези еротомакабрени теми са по-скоро болезнени, разкривайки изключителното угодничество пред зрелищата на смъртта, страданието и мъченията... Подобно на сексуалния акт, от сега нататък смъртта все повече се възприема като престъпление, което разкъсва човека от ежедневието му, от рационалното общество, от неговата монотонна работа, за да го накара да претърпи пароксизъм, да го потопи в иреален, насилствен и красив свят.

                                                                                                            (Ариес 1976: 57-58)

Чарлз Тейлър отбелязва, че всички наши основни форми на изкуство произхождат от примитивните начини на обществена прослава и от обществените обреди, независимо дали става дума за племенни танци, литургии, за античния гръцки театър или за сакралната живопис (Тейлър 2003: 508).

Във Фурнаджиевата поезия за пръв път в нашата литература гробищата се включват в танц, призовани са като обредни участници. Чрез пълнотата си с покойници те се превръщат в усилващи центрове на тревожност, във форма на обезобразяване на света на живите. Тук те са част от мощта на стихията вятър, която е способна да разтвори колективното човешко битие, да достигне до дълбините му и да го премоделира наново. В стихотворението „Пролетен вятър“ танцът е въведен чрез стихията като мощ, способна да конструира, разрушава и възобновява света. Има една особена радост, която изпълва лирическия Аз – радост от настъпилия тотален хаос в изграждането на текста: „…ний със всяко дръвче се прегръщаме / и лудуваме с лудия вятър“. Той се включва активно в изобретяването на некоординираното състояние, позволяващо неприемливи връзки между субекта и вятъра – те заедно, чрез своето едновременно лудуване и „смели приумици“, предизвикват последвалите в текста метафорични игри и размествания на уж познати сравнения, които в тази лирика обединяват (и събират) необединими категории като живота и смъртта.

Мирча Елиаде отбелязва, че последните дни на изтеклата година са тъждествени с Хаоса отпреди сътворението, както и с нахлуването на мъртвите в света на живите (Елиаде 1994: 97). Целият сборник „Пролетен вятър“ разчита и разбира проблема за смъртта през липсата на проблематичност на прехода – границата между живия и мъртвите, според Фурнаджиевите текстове, е разгледана през неспиращото разкриване на един друг свят, изпаднал от пределите на познатия, чието актуализиране не е зависимо от граници; той (светът) позволява на текста да експериментира с привидно невъзможното.

Да се върнем към танца на смъртта, който тук е видян като „ставане и падане“ на гробищата заедно с хората – едно предполагаемо разтваряне на световете:

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,

и дървета, и гробища черни

от безкрайните смели приумици

на вечерния вятър неверен.

(„Пролетен вятър“)

Споменахме гробищата като често срещан образ в лириката на Никола Фурнаджиев. (В тази поезия друг изразител на същия смисъл, синоним на гроба е ямата.) Валери Стефанов определя гроба като граница на битието и достъп до небитието (Стефанов 2004: 59). В стихотворенията на Никола Фурнаджиев (както и при Разцветников) се среща и друга специфична представа, принадлежаща на същия семиотичен спектър – образът на бродниците, художествени метафори – знаци, символизиращи трудния преход от единия свят в другия.

Превъплъщенията на смъртта-лудост в текстовете на Фурнаджиев напомнят и за особен копнеж по отвъдното. Или, по точните думи на Елка Димитрова: „мъртъвците не са само мистичното присъствие в реалното, ежедневното битие, а и знакът за това, че въпросното битие е недотам реално“ (Димитрова 2001: 178). Димитър Камбуров пък смята, че Фурнаджиевото поетическо откритие е не в това, че: „лудостта се преобразява в нормалност, нито че потресената нормалност се лекува с лудост, а че една наложена отвън лудост се преодолява чрез хомологичната ѝ сублимация, чрез една изобретена, въобразена и опоетизирана лудост на любовно слетите първосъстояния“ (Камбуров 2004: 203).

Целият поетически сборник „Пролетен вятър“ разчита и разбира проблема за смъртта и границата между живите и мъртвите през разкриването на един друг свят, изпаднал от пределите на познатия, чието актуализиране не е зависимо от граници. Лирическите му произведения подбуждат интерпретаторското желание да бъдат анализирани през всеобхватността на посланията, които отправят. В тях, в пределите на художествения хаос, всички времена съществуват едновременно едно с друго. Фурнаджиев не създава поетичен еквивалент на познатия ни свят, а оповестява за наличието на непознато пространство, което, макар и предварително опустошено и обезлюдено, ще бъде обновено. Книгата загатва за ново начало, което започва от зануления и предварително разрушен човешки свят.

Използвана литература

Ариес 2004: Ариес, Филип. Човекът пред смъртта. Т. 1, 2. София, 2004.

Димитрова 2001: Димитрова, Елка. Изгубената история. София, 2001.

Елиаде 1994: Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. София, 1994.

Камбуров 2004: Камбуров, Димитър. Българска лирическа класика. София, 2004.

Стефанов 2004: Стефанов, Валери. Творбата – място в света. София, 2004.