Цветана Георгиева, „Окултна и християнска мистика на страниците на сп. „Хиперион“

Сред ценностите, утвърждавани от списание „Хиперион“, се открояват присъщите на символизма окултна и християнска мистична образност и идеи, които се реализират по три линии.

– Първо, чрез теоретични статии, които още в първата годишнина на списанието подчертават връзката на символизма (и въобще на всяко стойностно непозитивистично изкуство) с християнската и окултната мистика.

– Второ, чрез литературно-критическите си статии за представители на западноевропейския неоромантизъм и символизъм сътрудниците на „Хиперион“ поставят акцент върху художествената ценност на мистичната проблематика и образност.

– Трето, списанието стимулира публикуването на мистични художествени текстове; част от тях са преводи, а други принадлежат най-вече на автори от „литературната задруга Хиперион”.

Почвата за религиозно-мистичното и окултното е подготвяна у нас по-рано. Още през 1909 г. излизат „Поеми в проза” наШарл Бодлер, преведени от Иван Радославов. Издават се български преводи на символистични творби, в които звучат мистични мотиви на християнското и окултното: например „Цветята на влюбените“ на Константин Балмонт и произведения на други представители на „Сребърния век”; Николай Райнов превежда „Избрани произведения“ на Артур Рембо, излизат „Поеми“ на Емил Верхарн. Публикувани са също „Мистически разговори“ на Пол Верлен и „Съкровище на смирените“ на Морис Метерлинк.

Последните две философскоесеистични съчинения са емблематични за културния контекст на времето. В тях пред българската публика за пръв път конкретно стават предмет на художествена интерпретация мотивите за мълчанието, мистичния разговор, съкровеното, невидимото, преображението, издигането към Божественото – християнски и окултни идеи, характерни за символизма в Западна Европа и Русия. Ключовата метафора на Метерлинк „съкровище на душата“ се превръща в метафора на цялото направление на християнската и окултната мистика в културата на модернизма. „Съкровище на смирените“ на Морис Метерлинк и „Мистични разговори“ на Пол Верлен са свидетелство за близостта на нашия символизъм до белезите на западноевропейския.

Като имаме предвид, че за българска традиция в мистиката може да се говори не по-късно от химните на Симеон Нови Богослов и времената на исихастите, сред причините за интереса към християнската и окултна мистика сред българските символисти бих посочила предимно усвоените от тях културни влияния. Така Теодор Траянов става поклонник на екзистенциалната философия на Сьорен Киркегор, Емануил Попдимитров – на хиндуизма и на философията на Анри Бергсон, Николай Райнов – на теософията. Иван Грозев и другите участници в кръжеца „Хиперион” са имали възможност да се запознаят у нас с изобилно превежданата книжнина на теософи и антропософи като Елена Блаватска, Ани Безант, Рудолф Щайнер и Чарлз Летбитър.

Към идейния генезис и влиянията бих прибавила също въпроса за принадлежността на членове на „Хиперион“ към масонството (Грозев, Райнов, Попдимитров) и влиянието на последното върху цялостната концепция за религиозно-етичен мистичен символизъм, която заявява списанието.

Още студията на Димо Кьорчев „Тъгите ни“, излязла през 1907 г. в модернистичния алманах „Южни цветове“, е израз на „зидарски идеи”[1]. Авторът на „Тъгите ни” посочва необходимостта да се търси Бога, да се надмогва житейската суета, да се гради чрез духа. В сборника „Южни цветове“ са публикувани също символистичните „Зарници“ на Трифон Кунев и вариант на поемата „Песни на песните“ от Теодор Траянов. Т.е. още през 1907 г. Д. Кьорчев (деен масон) и Т. Траянов, които по-късно стават съоснователи на „Хиперион“, са имали сходни виждания за развитието на културата и литературата, споделяли са еднакви ценности.

Недълго след войните, когато се формира „задругата Хиперион“, голям дял от публикациите в списанието заемат творбите и статиите на неговите редактори: Иван Радославов, Теодор Траянов и Людмил Стоянов. Тук са печатани мистичните лирически творби с християнска и окултна тематика на Емануил Попдимитров, мистичните драми на Иван Грозев, драматичните видения на Боян Дановски. Иван Радославов помества концептуални статии и серия от „портрети“ на български символисти (Л. Стоянов, Тр. Кунев, Ем. Попдимитров[2], Т. Траянов, Д. Дебелянов, Хр. Ясенов, Н. Лилиев). Емануил Попдимитров популяризира философията на Анри Бергсон, публикуват се бележки за композитори и художници символисти (като Борис Георгиев, Михаил Врубел, Йоханес Брамс), портрета на чешкия поет мистик Отокар Бржезина, „Балаганчик“ и „Сън“ на Александър Блок, „Цветя на злото“ на Шарл Бодлер, текстове на Емил Верхарн и Артур Рембо.

През първата годишнини на „Хиперион“ позиция на духовно лидерствозаема също Иван Грозев. Той е най-последователният привърженик на християнския и окултен мистицизъм на страниците на списанието. Още в първите броеве на „Хиперион” излиза неговата програмна статия „Новото изкуство“[3]. В нея са представени ключови идеи, които списанието има за цел да отразява: истинското изкуство е свещенодействие, което се твори в Храм[4], задачата му е да „събужда Божеството у човека“, а не да „разжегва страстите“. Ролята на поета Грозев вижда първо като жрец на „чистата истина“, който не се поддава на делничното, и второ – като пророк. За Иван Грозев е важна готовността на поета за мирова жертва, което означава готовност „да изпепелиш в себе си житейските страсти и вълнения“ и, преминавайки през „очистителния пожар“, „през кладата“, „да запалиш за хората огъня на Прометей“, да ги направиш близки на божественото изкуство[5].

В тази и други статии на Иван Грозев срещаме стил, свързан изключително със символиката на езотеричните учения. Например мотивът за превращението (метаморфозата, духовното преображение): както „се превръща какавидата в пеперуда“ – от личността трябва да се роди „новата Психея“. Грозев говори за „ново раждане чрез мистична смърт“, използва метафори от алхимичната дейност – птицата Феникс, символиката на мистичното прераждане: олтар жертвеник, маг-жрец (в беседата „Изкуство и религия“[6]), гений-слънце (в студията си „Шарл Бодлер“[7]), дава за пример саможертвата на Херкулес, сам приготвил клада, на която да се самоизпепели и да отлети към боговете. Грозев се аргументира с доводи от съчиненията на своите съвременнички Ани Безант и Елена Блаватска, като изтъква, че теософията дава ключ към всички мистични прогресивни идеи от индуизма, през неоплатониците, християнската мистика и алхимията – до свръхчовека и създаването на новата културна раса в теософията и антропософията.

Не е случайно, че още в първата годишнина на „Хиперион“ се коментират също мистиката и философията на Анри Бергсон. В статията „Що е изкуство“ (откъс от обширната студия „Естетиката на Бергсона”[8]) преводачът на френския философ Емануил Попдимитров представя категорията „трагично“ от трудовете на мислителя в стила на окултното и езотеричното. Попдимитров анализира естетическата категория и в маниера на хиперионци, използва огнената символика. В друга статия от 1922 г. „Бергсон. Философия на интуицията“[9] Емануил Попдимитров коментира френския философ като привърженик на антиинтелектуалното начало и създател на интуитивизма. Разглеждайки съчинението му „Творческа еволюция“, той представя основната философска категория на Бергсон, интуицията, като степени на познанието: от „тайнствената и всевидяща интуиция“, през „инстинкта у животните“ – до „интуицията като абсолютно познание“.

През втората годишнина на „Хиперион” религиозно-мистичният символизъм, толериран от списанието, се налага да бъде решително защитаван. Статията на Иван Грозев „Походът срещу ‘Хиперион’“ представлява именно такъв отговор-възражение на статията на Йордан Бадев „Програма и изпълнение“[10] (публикувана във в-к „Слово“). В последната Бадев е отправил нападки към сътрудниците на списанието, че настроението и мирогледът на „Хиперион“ са „обхванати от мистицизъм“ „с ясни изгледи за сектантство“. Критичният поглед на Йордан Бадев визира също конкретни творби на Людмил Стоянов и Боян Дановски:

        От формален мистицизъм е проникната „мистерията“ на г. Боян Дановски „Света Катерина“, но само формален, т. е.                 доколкото се налага от първообраза, защото той, мистицизмът, тук се отлива парцаливо някак (...), без да откроява                 искрено нравствено съдържание у своя автор.[11]

По повод на тази оценка Иван Грозев иронизира възгледите на Йордан Бадев за изкуството, като се позовава на довода, че „тънкото було на мистицизма“ представлява същината на модернизма, тъй като мистицизмът е отношение към трансцендентното. Силни и знаменателни са думите на Грозев, с които той изтъква високата духовна задача на мистичния символизъм:

        Не засягайте мистицизма, господа! – Мистицизмът е гибел за слаби умове; той е бездна, не гледайте в нея (...); той е                 непознато море, където дори и велики гении се давят, щом се впуснат в него без компас и дирят някакво „чувствено                 съдържание“. Мистицизмът не е за тесни черепи, където се тракат Кантови понятия, нито за умове, изпълнени с                         благочестиви школски догми. Мистицизмът е една чужда и враждебна стихия за нищите духом, но той дава безконечен         простор за силните, които се домогват до вечни тайни. Изкуството по същина е мистицизъм (...)[12]

Цитираните думи от статията на Иван Грозев са израз на мнението на мнозина от поклонниците на езотеричното знание; те смятат, че за разлика от религията (която е „демократична“ – за всекиго и за всички), мистиката е „аристократична“– за малцина, за избраниците.

Трета и четвъртата годишнини на „Хиперион” дават израз на широкото разбиране за символизма като литература на мистиката от всички векове. Затова редица критически текстове в списанието коментират не само творчеството на същинските символисти Шарл Бодлер, Август Стриндберг, Александър Блок, но и класически имена като Данте Алигиери, Франческо Петрарка, поетите суфи, Новалис, Хайнрих фон Клайст и Карл Йонас Лудвиг Алмквист. Пример за такъв коментар представлява есето на Боян Дановски „Данте и Беатриче“[13]. В подобен стил е интерпретацията на Константин Стефанов в статията му „Август Стриндберг“[14]. Стремежът да се разшири и обогати представата за мистичното се проявява в публикуването и на статии като „Персийските суфи-поети“[15]от Виктор Шаренков.

Обобщено казано, през първите си четири годишнини списание „Хиперион“ показва характер, притежава ясно изразена стилистика, образност и характерен език. Най-показателно в публикациите е предпочитанието към огнената символика, свързвана от този кръг символисти с жертвата, изгарянето и изпепеляването; последното те разбират като процес – метаморфоза, водеща до раждането на новия човек. Поместените в списанието християнски и окултни мистични творби на символизма създават образа на себежертвата, който развива нови варианти на жертвена символика: кандило, олтар и жертвеник. „Себежертвата“ е възприемана като духовна саможертва, мистично преживяна.

От петата и шестата си годишнина нататък списание „Хиперион“ все повече допуска по страниците си художествени тенденции, които разколебават стила на символизма и посоката на християнски и окултен мистицизъм.

Така например мотивите за духовното се трансформират в мотиви за родината (в духа на движението „Родно изкуство“), какъвто характер има драматичното видение в пет картини на Боян Дановски „Самодива“. А в драматичната миниатюра „Иманяри“ Дановски достига до битовизиране на сюжета и профанизиране на идеята за Бога, като я преплита с криминални детайли. Нови имена (като Тихомир Павлов със своята старинна хроника „Царят на планините“) се обръщат към историческата тема, а поетиката на разказа се банализира и се ориентира към простота на изказа. Разказът „Иконата, която плачеше“ на белетриста Петър Спасов представлява криминална история, в която персонажът следовател търси реална закономерност в появата на сълзи върху лика на Света Богородица от иконата. В резултат на тези нови реалистични тенденции сакралното започва да се заменя с прозаичното и делничното, а рационалните доводи постепенно изместват мистиката и чудото.

Подобно развитие претърпява и стилът на критическите статии в списанието. В студията „Франческо Петрарка. Поет на сълзите“[16] Боян Дановски вече не проявява активен интерес към мистиката, както в художествените си видения, публикувани по-рано. Той представя италианския поет Петрарка като пределно обикновен човек и противопоставя на „скритата средновековна платоническа любов“ земните наслади, Ренесанса и освобождаването от схоластиката. В „Пулсът на времето“[17] Павел Спасов, един от новите сътрудници на „Хиперион“, определя времето, в което живее, като пагубно за себеотрицанието и истинското чувство, време на култ към злобата, подлостта и недоверието. Визирайки 1927 г., критикът добавя: „Днес безверието и егоизмът са сложили тежък печат върху лицата“.

Такива тенденции се забелязват и в Прегледа на българската литература от 1926 година на Павел Спасов[18], публикуван в сп. „Хиперион“ (1927). Материалът отбелязва създаването на литературния кръг „Стрелец“, чиито участници (Димитър Пантелеев и Атанас Далчев) до този момент са сътрудничили на „Хиперион“. Спира се на новото течение в лириката, представено от Елисавета Багряна и Никола Фурнаджиев, което е повлияно от акмеизма, имажинизма и конструктивизма. Посочва, че в белетристиката, за сметка на идилията и легендата, са се наложили социалните проблеми на града и селото, както и героят от типа „следвоенен човек“.

Успоредно с това, произведенията на символизма, които са изпълнени с въжделения за духовен път и мистични тайни на битието, продължават да заемат своето пространство в поредиците на „Хиперион“. В шестата годишнина (1927 г.) например са поместени „Сонет“ от Франческо Петрарка (в превод на Боян Дановски) и пиесата на Август Стриндберг „Соната на призраците“ (в превод на Константин Стефанов). Публикуват се работи на Фьодор Сологуб и Шарл Бодлер и части от книгите на Теодор Траянов. Все още се спазва традицията да се поместват очерци за ключови фигури на европейския символизъм като Станислав Пшибишевски и Карл Алмквист[19]; Вера Бояджиева[20] очертава профила на немския романтик Хайнрих фон Клаист, който успява да адаптира за сцената най-неподатливите към сценичност психически състояния – свръхестественото и мистичното.

За последователността, с която „Хиперион“ удържа позициите си на списаниеза символично универсално изкуство, за духовност и религиозна мистика, говори бележката на Иван Радославовот 1927 г. със заглавие „Едно подчертано лекомислие“[21]. Повод за публикацията е работата на Георги Константинов „Религиозния дух и образ на Иисус в българската литература“[22]. Радославов смята за несъстоятелна тезата, че „нашият национален дух е крайно рационалистичен, за да може да изпитва поривите и екстаза на една религиозна мистичност“. Според него Г. Константинов не прави разлика между мистичен дух и религиозен дух, няма усет към проблемите на религиозното и мистиката. Радославов подчертава, че авторът на студията е подходил лекомислено към голямата задача да се изследва религиозното в българската литература и че тази задача заслужава да ѝ бъде посветено делото на „един човешки живот“.

В годишнините след 1928 г. от съществуването на списание „Хиперион“ се появяват инцидентно творби, свързани с мистичната християнска и окултна проблематика. Такива са например стихотворенията на Люба Касърова, в които обаче езикът на религиозното вече не е символистичен, а приземен, витален, напомнящ стила на Елисавета Багряна.

Мястото на списание „Хиперион“ сред духовните движения в българския културен живот от 20-те години на 20. век може да бъде определяно през оценката, която му дава Иван Радославов в студията си „Идеи и критика“ (1928): „Хиперион“ и символизмът в изкуството се е стремил „да изгради сградата на българската духовност”[23].

А от дистанцията на времето изглежда, че Ив. Грозев, Ив. Радославов, Т. Траянов, Ем. Попдимитров и другите сътрудници на списанието не се стремят да просвещават и да пропагандират, а да отстояват духовното в изкуството. Такъв е техният начин да се противопоставят на позитивисткото начало, подхранвано от материализма, на социалните проблеми на обществото и на битовизма.

Кръгът „Хиперион“ разбира целта на художественото творчество не както кръга „Мисъл“ – европеизация и приобщаване към наднационалните ценности, а като задача да се внушава духовност и стремеж към Божественото; с помощта на литературата да се спомага за изграждането на Нов човек, преобразен, усъвършенстван, човек с мистични способности.

„Задругата Хиперион” трансформира хуманистичния символизъм (по думите на Грозев – ориентиран към преживяванията на душата) в мистичен символизъм с християнски и окултен образ. Лирическият герой, творецът, демиургът също променя статуса си: геният, свръхчовекът на Пенчо Славейков (от Гьотево-Ницшев тип) се трансформира в мистик, устремен към Божествената същност, в индивид с култивиращи се окултни способности, който има достъп до небесните светове.