Едвин Сугарев, „Визията за бъдещето в поезията на Яворов и Вапцаров“

Но Той, като ги погледна, рече: тогава що значи писаното:

„камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла?”

Лука 20:17

В поезията също има такива камъни, отхвърлени от зидарите. Има поети, останали неразбрани от своите съвременници; поети, чийто дял е страданието, защото са пристъпили една стъпка по-напред от своите ближни, защото са съзерцавали един отвъден, недостъпен за тях хоризонт.

Тези поети най-често стават глава на ъгъла в къщата на българската поезия. Това е сграда с много ъгли – има съседни, има и срещуположни такива. Тъкмо срещуположните задават нейните очертания; те са реперите, които очертават обживяното от нея пространство. Но бидейки срещуположни, тези глави на ъглите принадлежат към една сграда и крепят един свод – благодарение на този крепеж начеващите от тях силови линии се сплитат. Тъкмо за едно сплитане – изнесено в техните представи за бъдещия свят, бих искал да кажа няколко думи.

Преди това обаче бих искал отново да подчертая нещо, коментирано много пъти спрямо Яворов и Вапцаров: че става дума за самотни и трагични фигури в българската поезия. Че тяхното “днес” е било наситено с неразбиране, с драматично разминаване между реално битие и поетично верую, с изстрадване на комплекси за неосъщественост и преследване на компенсаторни каузи. И това негативно изживявано “днес” просто изтласква поетическата енергия към едно утопично бъдеще – при Вапцаров, и към един драматично изживяван модел на битието като безизходен лабиринт – при Яворов.

Бих добавил едно обстоятелство, което срамежливо се заобикаля в повечето текстове, които съизмерват двамата поети: Вапцаров дири осъществяване там, където Яворов вече е минал. И двамата се стремят към Ботевия модел за митопоетично окръгляне на битието – чрез покритие между личния живот и поетичния идеал, но докато Яворов преживява краха и разочарованието от своя опит, съдбата застига Вапцаров преди да го достигне подобно разочарование. Това, което бе за Яворов изживяната като провал македонската кауза, за Вапцаров е светлото комунистическо бъдеще. За Яворов обаче старата вяра е лъжа и нещо повече – е непростим грях: в “Песен на песента ми” този момент от одисеята на поетичния дух е маркиран в стиховете “На труженик ли дрипав, гладно леден,/ в прихлупената изба ти не бе -/ и него ли, кажи, не лъга, беден,/ за празник, въздух и небе?”

В този смисъл съдбата на Яворов е особено трагична, тъй като той преживява краха на своя идеал, без съдбата да го венчае с гибелта, и преживява това си спасение като погром над своята духовна цялост. Оттук нататък цялото това духовно неспокойствие, цялото това задълбаване в личното, трагичните и изтерзаващи разрези на “всевечните въпроси, които никой век не разреши”, жаждата да бъде помнена и припомняна чрез стиха екзистенциалната обреченост на човека – всичко това е до голяма степен следствие от едно изстрадване, свързано с неосъществеността на сливането между поезия и живот, осъществено чрез личния подвиг – една неосъщественост, която се осъзнава не само драматично, но в някакъв смисъл и като личен позор. Той наистина оцелява, за разлика от Вапцаров, той доживява своето признание като национален поет, но само за да види как това признание рухва под тежестта на личната драма и произнесената върху му филистерска присъда, как стойността на поетичното бива зачеркната, как е паднал на улицата и няма кой да поеме протегнатата в слепотата му ръка.

В сравнение с тази съдба Вапцаров е донякъде пощаден: той изстрадва неразбирането и пренебрежението на своите събратя по перо, преживява дните си, без да бъде оценен по достойнство – и без самият той да може да оцени стойността на написаните мимоходом, “навъсени и къси” стихове. Но не доживява времето, в което би могъл да усети илюзорността и утопичната същност на своя идеал, да види гротеската на неговото осъществяване, а покрай него и собственото си безпощадно митологизиране, вграждането на живата негова поезия в един умъртвяващ контекст и един обездушен пантеон. Само си представете Вапцаров жив след 9 септември 1944 г., представете си го примерно като член на Политбюро или като колега на Лев Главинчев – и ще разберете доколко този поет и мечтаната в неговите стихове епоха са духовно чужди и несъвместими.

Наскоро в една статия проф. Михаил Неделчев беше казал, че Яворов е за Вапцаров това, което е Ботев за Яворов. Това е вярно – и едва ли е нужно тук да се аргументирам с пиетета на Вапцаров към Яворов, или със следите от Яворовата поетика в ранните му стихове. По-важното е, че те принадлежат към една кръвна група – към поетите, които не идеализират, а проблематизират битието. И при двамата смислово натоварените понятия са разколебани, а понякога и раздвоени, вътрешно противоречиви; и двамата са неспособни да застинат в една устойчива ценностна монада; тъкмо напротив – ценностите подлежат на непрестанно преосмисляне; и за двамата принадлежат към онази неспокойна поетика, която проф. Никола Георгиев определя като “поетика на търсещия израз и смисъл” в студията си “Моторни песни” и съвременната литературна мисъл” – свързвана с характеристики като “напрегнатост и безпокойство на несигурността”.

Двамата са свързани духовно – чрез една от най-устойчивите български мечти – тази за свободна Македония, но и биографично: чрез общите харамийски скиталчества на Яворов с Йонко Вапцаров. Със сигурност тъкмо в лицето на Яворов Вапцаров е виждал фигурата, съчетаваща в своето осъществяване поета и героя. В същото време в цялата българска поезия трудно можем да открием тъй различни поетични почерци и тъй противоположни визии за това що е поезията, кому служи и чии пътища следва тя, какво е нейното отношение към битието – и личното, и колективното. Може би най-драматичното различие помежду им е по отношение визията им за бъдещето: и неслучайно там се състои и тъй често коментираният сблъсък между техните поетични светове, реализиран чрез Вапцаровото стихотворение “Не бойте се, деца” – една откровена и директна реплика на Яворовото “В часа на синята мъгла”. Плоскостта, на която се противопоставят и спорят непримиримо тези две стихотворения, е именно визията за бъдещето.

Става дума, разбира се, не за бъдещето като темпорална категория. Става дума за бъдещето като митопоетичен контекст, който определя, осмисля и канализира настоящото, който носи определено профетично съдържание, чрез което сетивните и духовни преживявания се универсализират, трансформират се в поетичен континуум – и чрез който намира израз една трансцедентална перспектива към човешкото битие и неговата вместеност в макрокосмоса на вселената. За Вапцаров визията за бъдещия свят е разгърната в плана на историческото и социалното. Доброто бъдеще е коректив на злото в настоящето – то е постижимо, но чрез усилия и борба, които изискват жертви. В днешния ден неговите деца не играят – днешният ден е времето на онзи “ужас свиреп”, стаен в очите им; това е времето на техния стон “Хлеб!/ Хлеб!”, времето на недостига от радост и красота.

Това е и времето, в което липсващият хляб и изобщо всички липси – както материални, така и духовни, могат да бъдат заменени само с една субстанция – с “вера”. Тази субстанция е Вапцаровата манна небесна по пътя през пустинята на настоящето – към обетованата земя на бъдещето. Ако се вгледаме в нейното съдържание обаче, в смисловия свод, който тази дума изгражда, за да вмести в себе си цялата Вапцарова поезия, ще видим, че тя се крепи върху една основна митологема: представата за бъдещия свят като един идеален и непротиворечив рай за човечеството, в който всички са равнопоставени, всички разполагат с нужните им блага, всички се радват на постигнатото и славословят този свят – както е казано в това стихотворение: в най-буквалния смисъл на думата “О, колко е хубав светът!”

Тези думи съдържат втория, скрит аспект на полемиката – те са своеобразното продължение на сблъсъка между Яворовото “деца, боя се зарад вас” и Вапцаровото “не бойте се, деца”. Яворовата позиция от “В часа на синята мъгла” е позицията на стареца – което между впрочем е подчертано и чрез повече от странното посвещение, в което неговите племенници са назовани “моите внучета”. Синята мъгла е свечеряването, здрачът на човешкия живот – моментът, в който човекът е пребродил своя ден и чака да падне завесата на битието – безсънният отдих преди вечния сън, в който никой не може да “натякне” неговата почивка. Това е позицията, от която се състои изповедта на неговия лирически герой – изповед, която обаче е и завет; която препредава неговия екзистенциален опит към бъдещето.

Ако се вгледаме във Вапцаровото стихотворение, ще видим, че неговият завет към бъдещето е изречен от съвсем различни позиции – казването на “не бойте се, деца” не е старческото споделяне на отминалия опит – посланието е изречено от човек, който очевидно участва в изграждането на пророкувания бъден ден, който иска да се пребори за него. Позицията, от която говори Яворов, присъства в това стихотворение, но е отместена далеч напред във времето – и по-точно в бъдния утопичен рай, в който “днешната плесен/ ще бъде безкрайно далече”. Едва тогава – предвижда неговият лиричен герой, може да се случи старостта, отпадането на силите – и едва тогава е позволено човек да седне безсилно зад своя прозорец, да гледа как бодрите и здрави деца, излекувани от днешния “ужас свиреп” са завръщат – и да шепне колко е хубав светът.

Това състояние на светла радост и доволство е диаметрално противоположното на описаното от Яворов. При това присядането зад прозореца е дадено условно – като една не много вероятна перспектива – с думите: “ако случайно /и аз остарея”. Защо “ако случайно”? Възможни са два отговора – и според мен и двата са валидни в контекста на това стихотворение. Първият е – старостта е неуместна в контекста на идеалния бъдещ свят, вярата в който подхранва поетичната енергия на Вапцаров. По-точно казано – човек може физически да остарее, но си остава духовно млад – каквато е всъщност и хипотезата му за евентуалната старост на неговия лиричен герой. Вторият е: това идеално бъдеще няма да дойде самò, то трябва да се извоюва: чрез борба, за която знаем, че е “безмилостно жестока”, така че остаряването е по-малко вероятната хипотеза – по-вероятната, а и по-достойната е саможертвата, вграждането в основите на бъдния ден – един акт, който Вапцаровото светоусещане осмисля като поетичен – например във финала на “Писмо”:

         Но да умреш, когато

         се отърсва

         земята

         от отровната си

         плесен,

         когато милионите възкръсват,

         това е песен,

         да, това е песен!

И тук стигаме до парадокса – един трагичен по същността си парадокс, който е белязал цялата поезия на Вапцаров. Тази поезия, с цялата своя енергия, с всичките си изразни средства, се стреми към реалността – към грубата, непосредствена реалност, с която ни сблъсква животът. Това е единственото достойно за нея съдържание – всичко извън реалността подлежи на съмнение, ако не и на презрение и омраза. Пак в “Писмо” ще срещнем следните стихове: “Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя/ празните/ химери...” Би трябвало обаче да допълним – всичко освен едно: вярата, чието съдържание е единствено идеализираната, дори на места инфантилно звучаща представа за бъдещия свят. Тази вяра е нещото, което възпира Вапцаров да не пробие своя слепоочник; тя го дарява със силата да издържи, да не се пречупи в трудното биткаджийско битие, което реално е водил; тя е едничкият извор на неговата поетична енергия – и същевременно неин източник е визията за бъдещето, която е изцяло трасцендирана в едно неопределено идилично пространство, е изцяло идеализирана, придобила параметрите по-скоро на религиозната вяра, отколкото на изстрадания човешки опит. Вярата в контекста на Вапцаровите понятия е хиперболизирана абстракция. Да, казва той в програмното стихотворение “Вяра”, аз обичам “живота със грубите/ лапи челични”; бих направил всичко за него, но отвъд тази обич е вярата; тя всъщност е и реалният извор на тази обич – за нея бих го пожертвал, тъй като без нея бих бил “нищо”, бих бил “разнищен”. Тази вяра е искрена и би било кощунствено да се съмняваме в нея, но тъй като нейното съдържание се свежда единствено и само до “дните честити” на едно утре, в което животът ще бъде по-хубав и по-мъдър, то няма как да не се запитаме какви са реалните очертания на профетично провидения от Вапцаров бъдещ свят, как изглежда той, какви отношения между хората предполага?

Цялата трагичност, драматичната обреченост на неговата фигура, както и парадоксалната му посмъртна биография на затворен в идеологемите национален поет, се крият в отговора на тези въпроси. Дори най-беглият прочит на този “бъден свят” във Вапцаровата поезия просто натрапва два неизбежни извода: пределната му идеологизираност и необяснимата му наивност – липсата на всякакви допирни точки с конкретните реалности. Че поетът следва един проект, който според него вече е на дневен ред другаде, но не тук, личи дори от финала на стихотворението-позив “Селска хроника”: “Съюз със СССР!” Как изглежда реално този проект обаче можем да съдим например чрез визията от “Сън” – там бъдният свят е въплътен чрез онзи бляскав завод, в който машините са сякаш от злато, и от доволния смях в разговора между работника и надзирателя. Как е реализирана тази визия чрез изповядваната от поета идеология днес всеки може да види с очите си, ако отиде десетина километра североизточно от София. В “Не бойте се, деца” също ще срещнем реализирани визии за това бъдеще – например в стиховете:

         Ще дойдат години

            и ний ще ги стигнем водите

              ще впрегнем в бетонен ръкав.

                 Не ще ги изпуснем, нали?

                           Ще ги впримчиме здраво.

                           Ще им кажем:

                           „Така ще вървите!”

                           И те ще тръгнат така!

Този проект за впрягане на водите в бетонен ръкав вече е в ход по времето, когато са писани тези стихове – и вече е погребал в себе си костите на стотици хиляди страдалци: най-известната негова версия е “Беломорканал”. Следващите стихове радостно възвестяват: “Ще имаме хлеб тогава. Ще имаме хлеб!” Написани са няколко години след глада в Украйна, отнел милиони човешки животи и докарал тамошните първопроходници към бъдещия свят до състояние, при което родители са изяждали собствените си деца. В този бъдещ свят се предполага и че всички ще се обичат и ще пеят радостни песни, “които ще славят човека”. Не е ясно дали са ги пеели зековете в ГУЛАГ през 1938 и 1939 г. – когато са писани повечето от най-известните Вапцарови стихотворения – времето на Сталинските репресии – най-жестоките, познати в човешката история.

Това, разбира се, изобщо не е упрек. Вапцаров не е познавал реалностите в Съветска Русия – и по разбираеми причини не е вярвал на доста обилните информации, печатани по този повод и в българските масмедии – очевидно е виждал в тях само буржоазна пропаганда. Парадоксът, при това не лично неговият, а историческият парадокс, се състои в това, че Вапцаров е ограничен от своята вяра точно в същата степен, в която Яворов е ограничен от своето неверие. Ако се върнем към посланието от “В часа на синята мъгла”, ще видим, че в неговата основа стои разбирането, че човешкото битие е само път към смъртта – една екзистенциалистка гледна точка, която изцяло обезсмисля всички човешки усилия за позитивно осмисляне на битието. Човешкият живот в това стихотворение е компресиран в един единствен ден: от “утрината”, която принадлежи на децата – до заника, “часа на синята мъгла” – който принадлежи на отиващите си от живота и който окръгля неговото безсмислие чрез това постоянно въртящо се в кръг изчерпване. Без отговор остават свръхземните въпроси за вечно копняното от Яворов “отвъд”: “Що иде тук – и кой отива там, – отвъд/ сребровъздушните стени на кръгозора?” Без отговор остава и измерението на трансцеденталното в нравствените категории на човешкото битие – и обезсмислянето на тези категории е дори по-страшно от житейското изхабяване: няма отговор на въпроса “Но кой ще назове честта и кой позора?” Тази липса но отговор означава, че честа и позора са взаимозаменяеми, че битието може спокойно да подмени едното с другото – и че назоваването не гарантира защита срещу тази подмяна. Страхът, скрит в посланието на Яворов към бъдното “Деца, боя се зарад вас”, е екзистенциален страх; вярата, скрита в посланието на Вапцаров “ала не бойте се, деца/ за утрешния ден” е утопична вяра – това е междата, която разделя двамата поети – и която предполага задочната полемика помежду им.

Кой е бил правият в тази полемика, кой кого е надмогнал? Възможни са, разбира се, различни отговори на този въпрос – в литературознанието няма константи, има хипотези. Моят отговор е – никой. Въпросът сам по себе си е неуместен. Същата межда очертава и границите на техните възможности, ограничеността на техния хоризонт. Това, което би трябвало да видим зад и между редовете, е усилието тези граници да бъдат надмогнати. Ако например трябва да отговоря на въпроса защо пролетарските поети от 30-те и 40-те са нямали сетива за поетичния гений на Вапцаров, моят отговор би бил: защото неговата поезия не е отговаряла на формулираната от самата нея представа за бъдещия свят – с всичките свързани с тази представа идеологически и естетически догми. В някакъв смисъл абстрактната митологема на “вярата” се разминава със самата поетична практика на Вапцаров, с неговата висока мяра за достойнството на човешкото, което не подлежи на каквито и да било социално-кастови ограничения.

Ако тръгнем да четем стиховете му с кривия аршин на класовата борба, ще видим как нищо не пасва, нищо не може да се побере в задължителния соцреалистичен канон. Човекът например отказва да бъде нищ и взаимозаменим, да бъде само бурма в устремената към бъдещето бойна машина: той е и си остава личност – и пред абстракциите на историята приоритетна за Вапцаров си остава личната драма, реалният, изстрадан човешки опит: там и само там се намират пространствата за поетичното изживяване. Да – животът е битка, но тази битка се води на много различни равнища, в нейния вой се вплитат много индивидуални съдби и гласове, които могат и трябва да бъдат чути – и сводът на човешката екзистенция съдържа както опита на простреляния от засада, така и този на “извергът, мерзкият стрелец”, който е похитил живота му, което само по себе си предполага една широта на погледа, нечувана и недопустима за социалистическия канон. Вярата в бъдното наистина е основният източник на енергия за поетичните му усилия, но нейната абстрактна утопичност не ограничава вътрешното неспокойствие, усилието да бъдат сменяни гледните точки, вживяването в кожата на различните, спорещи в поезията му персонажи, непоносимостта към всякакво застиване, към всяка ограниченост. Пряко своята вяра той е вечно търсещ и неспокоен дух, вечно раздвоен и вечно изстрадващ своите вътрешни противоречия – точно както и Яворов е същият – пряко своята невяра, пряко радикализма на своето екзистенциално вглъбяване. Неслучайно например сред най-често срещаните слова в неговия речник фигурира изразът “може би” – и неслучайно в най-съкровените му стихотворения екзистенциалната присъда над човека е разколебана – така е например в “Две хубави очи”, където пряко всяка логика тезата за обричащата мощ на времето, всевластна във “В часа на синята мъгла” бива раздвоена в огледално разположени стихове:

         Страсти и неволи

                  ще хвърлят утре върху тях

         булото на срам и грях.

         Булото на срам и грях –

                  не ще го хвърлят върху тях

         страсти и неволи.

И според мене точно това вътрешно неспокойствие, тази неизчерпаема необходимост да се опитва отново и отново – дори пряко закодираната константна вяра, тази способност за усъмняване и обживяване на алтернативни гледни точки спасяват и Яворов, и Вапцаров – въздигат ги над собствените им било философски, било идеологически парадигми, правят ги големи поети.

Други публикации

Сугарев, Е. ВИДРИЦА LITERARICA. – София : Литературен вестник, 2012