Надежда Стоянова, „Сърцето“ на Багряна“

[Людмила Малинова-Димитрова, Людмил Димитров. Багряна и Словения. Документално изследване. – София : Факел, 2013, 384 с.]

Удивена от пълнотата и единността на света е лирическата героиня в много от произведенията на Елисавета Багряна. Това обаче не е наивната кратковременна изненада пред непознатото, а израз на трайна нагласа, на откритост към разнообразните измерения на живота отвъд драматизма на мимолетната земна печал. Това е възхитата, „засенчваща“ трагизма на битието, в нейната трета стихосбирка „Сърце човешко“ (1936); възхита, която литературната ни наука до този момент е разчитала най-вече през светогледа на авторката и поетологичните особености на произведенията. Но новоизлязлата книга „Багряна и Словения“ на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров разкрива и дълбоките житейски основания на тази поезия през един почти неизвестен сюжет за приятелството на българската поетеса с друга славянска страна. Това е документално изследване, но смея да кажа още и художествена творба, в която с ентусиазъм и преданост е представено значението на тази история за поетическия път на авторката и за междукултурните отношения на двете държави от 30-те до началото на 90-те години на ХХ век. Словения е не просто географска дестинация, в книгата на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров тя е името на вдъхновението и спасението; превръща се в образ на самата влюбеност в света, на удивлението и възторга пред щедростта на живота. Така и сюжетът Словения „рисува“ на свой ред портрета на Багряна – всеотдайна, благодарна и дискретна – аристократичната, литературно и исторически значима поетеса на България.

Още на корицата виждаме лика ѝ, изобразен от известния словенски художник Божидар Якац. С особена склонност към портрети на творчески личности (както разбираме от интерпретацията на картината, направена от проф. Милчек Комел специално за разглеждания труд) Якац рисува не толкова жената, а поетесата. Това е вглъбената и вдъхновена Багряна от 1933 година, без отявлена младежка дързост или кокетство. Такава ще я видим и в изследването, впечатляващо с почитта си към съкровените преживявания на своята героиня и с романтическия си пиетет към нейната способност да ни представя тези преживявания, „изкристализирали“ в стихове. Това е книга, която връща на литературата живота и чрез своята пристрастност към документалната фактологичност открива възможността да се разпознават неясни иначе лирически сюжети, както и да се долавят фини нюанси на поетическата рефлексия, които нерядко убягват на затворения прочит. Но още, „Багряна и Словения“ е написана с отдаденост, въодушевление и трепетен търсачески порив, издаващи един свят, в който литературата, по-точно поезията, се възприема като самата същина, като сърцевината на живота. Тъкмо оттук, струва ми се, трябва да започне пълноценният прочит на този забележителен труд.

Портретът на Багряна от Божидар Якац е едва първата изненада за читателя. Всъщност една от големите заслуги на изследването е обилието от находки – ценни както за българската, така и за словенската културна история. Това са спасени от забвение художествени текстове, фотографии, писма, картички, документи, мемоари, посвещения... – архивни материали от най-различен характер, до които двамата автори стигат чрез поредици от перипетии. А едно от най-интересните техни открития е филмова лента от 1934 г., на която е запечатано посрещането на членове на българския ПЕН-клуб в Любляна. Вероятно това е единственият запис, на който днес бихме могли да видим живите лица на Елисавета Багряна, Елин Пелин, Владимир Василев, Александър Балабанов, Сирак Скитник, Ана Каменова, Яна Язова и др. от 30-те години на ХХ век – кадри с изключително значение за националната ни култура, някои от които са представени в книгата и детайлно анализирани. Сред приносите на изследването не можем да не споменем първата поява на стихотворението на Багряна „Късният час“[1], на превода на посветеното на нашата поетеса стихотворение на Раде Драинац „Източна звезда“, на превода на посветеното на Александър Балабанов стихотворение на Иго Груден „През всички граници“... Интригуваща е снимката на Багряна, която се изкачва по алпийския път на Шмарна гора, снимката ѝ в словенска народна носия, снимката ѝ на „Пласа де торос“ в Мадрид, снимката ѝ край замъка Стърмол и мн.др. Всички тези неизвестни до този момент свидетелства за живота на поетесата са подплатени с огромно количество допълнителна информация. Те са придружени с професионален коментар, без обаче да доминира гласът на авторите, защото „Багряна и Словения“ е полифонична книга: в нея „чуваме“ думите на главната героиня и на нейните съвременници, на приятелите ѝ и на техните сродници, на наши съвременници в България и Словения – множество от хора, които постепенно, въпреки времето и мястото, стават съпричастни, съучастни на историята; множество от гласове и стихове, които се сговарят, сближават, сприятеляват... Виждаме как постепенно пъзелът се е подреждал и като на филмова лента пред нас оживява светът на 30-те, а на неговия фон се откроява съдбовната среща на Елисавета Багряна с изтъкнатия словенски интелектуалец Изидор Цанкар.

Изследването на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров показва, че приятелство между българската поетеса и словенския духовник, изкуствовед, писател и дипломат не е измеримо с категориите на делника, затова и жадният за сензации читател вероятно ще остане разочарован, но възпитаният в конвенциите на високия литературен стил ще бъде очарован. Писмата и жестовете, които Багряна и Цанкар си разменят в светли и скръбни моменти, са знаци както за интелектуално съмишленичество, така и за споделена сърдечност. Това е откровеност и човешка привързаност, в която остават вплетени през целия си житейски път един кръг от интелектуалци, сред които са още пианистът Иван Ноч, художникът Божидар Якац, архитектът Миха Осолин – хора, отдадени на своето призвание в опита си да надмогнат тегобите на битието и същевременно бдителни към ближния и неговата участ, за което свидетелства грижата, проявена към Багряна по време на и след претърпяната от нея „страшна“ операция, когато е на границата между живота и смъртта, както и съпричастието към Цанкар след трагичната загуба на тригодишната му дъщеря. А след раздялата на двамата главни герои през есента на 1936 година, нашата поетеса никога не сваля от ръката си „камъка на самотата“ – пръстена с александрит, който Изидор ѝ подарява. Това е трайно сърдечно приятелство, белязано от „висша промисъл“, от „мъдрост, живот и добро“ – по стих от „Случаят“ – творба, която Лиза подарява на Изидор. Тъкмо художествената рефлексия на Багряна свидетелства за характера и за дълбокия отклик на тези отношения върху нея.

В книгата за първи път е събран „словенският опус“ на поетесата. Това са всички нейни произведения, които двамата автори разкриват, че са свързани със Словения, със словенските ѝ приятелства и най-вече с Цанкар. Повечето от текстовете се появяват в „Сърце човешко“ като циклите „Словенски вечери“, „Несебърски сън“, стихотворенията „Пролог“, „Случаят“, „Пенелопа на ХХ век“, но са включени и по-късно писани текстове като „В снеговете“, „Тромпети“, „Слънчев удар“ и др.; поместено е и детското стихотворение „Звездички“, написано в памет на дъщеричката на Изидор – Кайтимара. Поставени в нов контекст, произведенията от „словенският опус“ получават нови значения, започват да диалогизират помежду си и посредством това придобиват своеобразна завършеност, а редом с прецизните документални и аналитични глави те „окръглят“ сюжета на книгата и тя добива целостността и художествените качества на романа – роман за благодатните и тайнствени „завои“ на Случая.

„Звездата на Багряна“ се казва отзивът на Владимир Василев за втората стихосбирка на поетесата „Звезда на моряка“ (1932), написан без той да подозира, че около половин столетие по-късно „звездата“ ще бъде открита – през 1985 година двама астрономи кръщават открития от тях астероид N4400 „Багряна“ – любопитна информация, с която завършва трудът на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров. През 1936 година Багряна публикува стихосбирката „Сърце човешко“, без да очаква, че около 70 години по-късно двама изследователи ще тръгнат по следите на нейното „сърце“ в Словения. Има нещо знаменателно във факта, че семейства пишат документални и мемоарни книги за поетесата – ще се сетим още за „Младостта на Багряна“ и „Дни черни и бели“ на Блага Димитрова и Йордан Василев. Сякаш личността и поезията на Елисавета Багряна изискват и налагат дух на приобщеност, довереност и сплотеност – дух, от който поема своя „дъх“ „Багряна и Словения“.

Други публикации

„Сърцето“ на Багряна. // Лит. вестник, № 7, 19–25 февр. 2014, с. 6.