„Звено“

Месечно литературно списание. Ред. Д. Подвързачов. С., печ. С. М. Стайков. 8°. Год. аб. 8 лв.

1       1–5       ян. – май 1914

Кн. 4–5 погрешно означена 2–3.

Първото съобщение за появата на „Звено” намираме във в. „Слово”, № 42, 26 февр. 1914: „Излиза от печат първа книжка на месечното литературно списание „Звено”, в което участват г. г. Д. Дебелянов, Г. Райчев, К. Константинов, Н. Лилиев, Л. Стоянов, Ив. Радославов и др. Под печат 2 и 3 книжка, в която ще бъдат поместени разкази от Елин Пелин (?), Йордан Йовков и др.”

Раждането на „Звено” има своята предистория. През 1914 г. редактор на хумористичното сп. „Смях” става Ненчо Илиев – Сириус. Димитър Подвързачов престава да сътрудничи там, а заедно с него се отдръпват от списанието и Лилиев, Дебелянов, Ясенов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров. Литературната страница, водена от Подвързачов, която придава специфичен облик на изданието, вече не съществува. Кръжецът, който се оформя около Бащата, все по-остро чувства нуждата от свое списание. Още през април 1913 г. Подвързачов съобщава на Лилиев, че тази тяхна отдавна лелеяна мечта е на път да се осъществи. Изглежда обаче, че Лилиев не се е отнесъл с особен ентусиазъм към възторжените проекти на своите „братя во Аполоне”, защото в едно писмо от месец май същата година Никола Янев с неприкрито огорчение му пише:

       Аз бях много удивен от студенината, с която ти посрещна идеята за списание. Не можах да разбера как е възможно това        за теб. Аз съм във възторг! Ние ще имаме едно списание, на което ще се отдадем целите. И ако можем да направим        нещо, ще го направим именно тук. Групировката е най-чистата, каквато може да се създаде у нас.

Отдолу Димитър Подвързачов е добавил: „Ние скитаме, мечтаем за бъдещото списание, когато ни се мечтае... и пием ракия, уви, не когато ни се пие, а когато имаме някой грош.”[1]

Кръстник на сп. „Звено” е К. Константинов, а редактор, разбира се, Д. Подвързачов. Не само поради неоспоримия си авторитет пред другите. Имало е у тоя човек непреодолима привлекателна сила, „особен шарм”, както казва К. Константинов. Обаянието на неговата личност – а той наистина е бил личност с характер, нещо значително по-рядко от таланта – идва от необикновената му житейска и литературна култура, от чистата му и хубава душа на бохем и мъдрец, която немилостиво е раздавала богатствата си.

Подвързачов застава начело на сп. „Звено” не за да удовлетвори някакви свои болезнени писателски амбиции, каквито никога не е имал. Той създава списанието, за да даде възможност на по-младите си събратя по перо свободно да разгърнат своите таланти, защото е бил убеден, че те идват в литературата ни с нови и различни идеи, и че могат да кажат своя дума. Не се е излъгал.

В едно писмо до Лилиев Подвързачов ясно и открито говори за намеренията си:

       Нашата цяла група не е органически свързана в едно литературно правление. (Ако и да зная това отдавна, се пак мене        ме хваща леко хумористично настроение, като съм принуден с толкова важност да говоря за тези неща.) Утешение и        надежда бе за мен само обстоятелството, че сме хора почти едно поколение (т.е. говоря за вас, младите) и че сме        достатъчно близки на сантиментални основи. Така повярвахме, че можем да се сгрупираме около „Звено”. Ала        разправиите около този въпрос вече създадоха една малка нервност и нови принципиални, почти непримирими        различия, които успяхме по воля, защото другояче рискуваме с цялата работа, да загладим с едно решение: не        редакционен комитет, както първоначално гледахме, а единствен абсолютен редактор – моята персона, – комуто всички        почти, може би наистина достатъчно заслужено, дават необходимата доза от доверие.[2]

Принуден съм да продължа документалния епистоларен роман, за да стане ясно защо в основата на „почти непримиримите различия” са лидерските амбиции на Радославов. Иван Радославов е недоволен, че в списанието са показани Владимир Василев и Божан Ангелов. „По-нататък той мисли – пише Подвързачов в едно писмо до Лилиев, – че едно младо поколение автори като вас (ти, Димчо, Людмил, Ясенов) трябва да скъса с досегашните си връзки и иде под егидата на личност като него, който единствен ви разбира и цени или тъй смята поне)... По всички тези причини – и още, които не мога да си спомня сега, – той се отказва от „Звено” почти безвъзвратно, след като аз му обявих, разбира се, че правата, които иска да има в отношенията си с редакция– съвсем изключителни права, – никой редактор на света няма да му ги отнеме.”[3]

„Ябълката на раздора” е и единствената Радославова статия в „Звено” – „Малък повод за големи въпроси” (1). „Малкият повод” е книгата „Схлупени стрехи” от Михаил Кремен, а „големите въпроси” са въпросите на символичната естетика. Авторът откровено застава против реализма в изкуството изобщо, против „жалките, осакатени в душата си герои на делничността”, противопоставяйки им „светостта на самотата”, „бляновете и сънищата на нашата душа”. Радославов е донякъде прав, като заявява, че реализмът се е „изродил в социологизуване и хроникьорство”. Димитър Подвързачов сигурно не без вътрешна борба със себе си е допуснал тази статия в списанието. Повърхностно ще бъде да приемем, че конфликтът възниква на лична основа. Тук става въпрос за две естетически системи – реализма и символизма, които, макар и да враждуват понякога, всъщност са две страни, два етапа от една цяла художествена култура. Подвързачов се опитва не да ги противопоставя, а напротив – да ги примири.

Спорът с Радославов за пътищата, по които трябва да се развива нашата литература, продължава и в една писана от Подвързачов редакционна бележка с програмен характер, която не е намерила място в списанието: „Като открива страниците си предимно за младите поколения писатели – пише Подвързачов, – „Звено” не смее да претендира, че издига знамена на нови школи. То ще се стреми да очиства пътя на новите таланти, без да обезценява онова хубаво, което ратниците преди тях са дали.”[4]

Като стана дума за липсата на статия с програмен характер, нека отбележим, че списанието не поддържа и редовни рубрики. По-важно е да се подчертае, че Подвързачов се е противопоставял на Радославов не от наранено авторско или редакторско самочувствие. Никога и към никого от своите пишещи братя той не е заемал позата на непогрешим литературен наставник. Тя му е толкова благородно чужда, че когато съществуването на „Звено” е поставено под съмнение, той откровено признава пред Лилиев: „Лично аз – то е явно! – съм най-малко заинтересован от тази работа, всичко беше за вас.”

Безпрецедентен факт във все още ненаписаната история на българската литературна периодика е, че редакторът на „Звено” не е публикувал в нито една от излезлите книжки свое художествено произведение. Авторското му участие в списанието се изчерпва с една-единствена, подписана с инициали рецензия за комедията „Мъжемразка” от Ст. Л. Костов, към която пак ще се върна.

Не много след „Малък повод за големи въпроси” Радославов публикува статията „Ново списание – стари завети”[5], в която окончателно скъсва със „Звено”, обвинявайки го, че нямало „съзнание за смисъла на своето съществувание”, че е „едно списание почти излишно”, без идеи, без кръгозор. Критикът язвително подмята, че то било „случайно сборниче” за случайна публика, а не изразява „идеите и художествено- естетическите схващания на оная група писатели, които са наредени около него”. И добавя, че проявявало „немощ в големите въпроси на литературата и изкуството”.

На тези нападки К. Константинов доста раздразнено отговаря в голямата си статия „Около „Звено”[6]. Съвсем в традициите на литературния ни бит той нарича Радославов „самозван знаменосец на символизма у нас”, оспорвайки, че това е единственото литературно течение, което има право на живот. Константинов отбелязва, че за сътрудниците на „Звено” преди всичко е талантът, а не школата, „скромната амбиция да донесат нещо към отечествената си култура”. Те не се декларират: реалисти, натуралисти, символисти или футуристи. „То е работа на други – заключава Константинов – да лепят етикети по бутилките. Хубавото вино ще се познае и без етикет.”

Ако внимателно проследим съдържанието на „Звено”, ще се натъкнем на осезателно противоречие между преобладаващите художествени тенденции в него. Лириката в списанието, с изключение може би на стиховете на Ем. Попдимитров и Д. Бояджиев, е изцяло в духа на символизма. Прозата има съвсем друг характер и най-общо казано, не се отклонява от тогавашната битовореалистична традиция. Само Георги Райчев тук вече се опитва да разказва по експресионистичен маниер.

Защо „Звено” успява да просъществува само няколко месеца, като от излезлите пет книжки две са двойни? Кошмарът на войната, липсата на парични средства, разправиите с печатари и издатели – всичко това е само външната страна на нещата. Основната причина за смъртта на „Звено” още в младенческа възраст са противоречията в естетическите позиции на творците, които е трябвало да му дадат лице и да го отстояват. Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Гео Милев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов гравитират около символизма още преди да влязат в списанието. Когато започват сътрудничеството си там, техният творчески профил е почти оформен. А Г. Райчев, К. Константинов, Н. Янев, К. Кнауер и особено Д. Подвързачов до тях изглеждат заклети традиционалисти, консерватори. Човек деликатен и отстъпчив, в желанието си да направи от „Звено” свободна трибуна за изява на младите, Подвързачов ги е оставил да действат горе-долу така, както орелът, ракът и щуката в известната басня. Това е лишило списанието от строго очертан собствен профил, правейки го еклектично, но с подчертано модернистични тенденции. По-късно в „Път през годините” К. Константинов ще каже, че „Звено” е „преход между два периода в българската литература, както времето, в което се появи то, е преход между две епохи. След бурните и трагични моменти, с които завърши мирният идиличен къс от живота на нацията, след изчезването на поколението около „Мисъл”, времето на „Звено” и самото списание са несъмнено връзката между две епохи...”

Поезията. Кн. 1 на „Звено” се открива с една от класическите творби на българския символизъм – „Легенда за разблудната царкиня” от Д. Дебелянов, датирана 1912 г. По-нататък следват христоматийно известните Дебелянови стихове от цикъла „Под сурдинка” (4–5): „Като безумна закана...”, „Изминал пътя през лъките...”, „Назад, през сънища стъмени...”, „Живях в заключени простори...”. Лилиев е представен на страниците на „Звено” със стихотворенията „Девственик”, „Пред прага”, „Даниел”, „Умора” (1), „откъслеците” от поемата „Война” и стихотворенията „Към родината” (2–3), „Тълпите”, „Увещание”, „Заветен сън” (4–5).

Теодор Траянов, който според Радославов не е получил в „Звено” подобаващо място, участва в списанието с две творби – „Хорът на нощните сенки” и „Солвейг” (4–5). В бележка под линия е уточнено, че тези стихотворения Траянов е имал намерение да помести в „Химни и балади”, но по технически причини не го е сторил.

Людмил Стоянов печата четири стихотворения – „Портрет”, „Върби”, „Песен”, „Проклинам” (1). Те са изцяло в канона на традиционно изисканата символистична реч. Само „Върби” се отличава с една по-особена предметно-пластична нюансираност, която не е красиво съчинена, а е наистина преживяна и изстрадана.

       Крайбрежните върби изпращат своя ден.

       И гасне заникът; безименни, безплътни,

       полазват сенките на вечер странно пищна.

       Скръбта е призрачна, желанията – смътни.

Дотук нищо ново освен познатата резигнация, изпълнена със светла печал. Ала когато Л. Стоянов казва: „ний плачем над води, надежди непознали, / и дирим отговор от нямата Вселена...” – това не са само отблясъци от изповеден лиризъм. Другите Людмил-Стоянови стихотворения в „Звено” – „Пенелопа”, „Моята смърт”, „Вечерен час” (2–3), са обвити в познатия романтичен воал.

По-скоро романтични, отколкото символистични са „Вятър”, „Март”, „Лятна нощ”, „Май” (4–5) от Ем. Попдимитров. Тези светли и прости албумно-пейзажни стихове нямат екзотиката на най-хубавите му творби с имена на жени. Романтично целомъдрени са и кротките, посмъртно публикувани меланхолични поетически видения на Димитър Бояджиев в „Писмо” (2–3). Помните началото му: „Все така съм тъжен, Люсиен...” Има и още едно негово стихотворение без заглавие: „С дълбока нежност...” (2–3).

Сред минорната тоналност на „морната” символистична лирика в „Звено” някак странно прозвучават вакхическите тонове в „Пират” (1) от Иван Бояджиев.

       Поглед пълен със съблазън

       и по устните нектар –

       моят път е отбелязан

       като път на скитник-цар.

Иван Бояджиев е един от сътрудниците на „Българан”, българановското опиянение от живота той пренася и в „Звено”. Това стихотворение, в което минава през света „свободен като птица”, „вечно млад” и „на победна колесница”, е единствената му изява в списанието.

От Ясеновата поезия, която щедро побира почти целия образен и емоционален фонд на символизма, в списанието намираме две стихотворения – „Лебедова песен” и „Завет” (2– 3). Тук над традиционната символика все пак доминира жизнерадостната самовлюбеност. По-късно Ясенов ще тръгне по други пътища, ще усвои някои от клишетата на лявата поезия, „отблагодарявайки се” на Подвързачов с едно недостойно стихотворение за „Хамлет, принц от Подуене...”

Белетристиката в „Звено” няма никакви амбиции за модернизъм. Тя не напуска лоното на традиционната повествователна традиция. Разказите на Добри Немиров, Йордан Йовков, Константин Константинов са изградени върху познати схеми. „Нощем” (1) от К. Константинов е историята на четирима мъже, които в една лятна нощ се връщат всеки по своему към първата обич и това ги сближава, всичко друго им изглежда дребно, мимолетно, чуждо. А неговите „Страници от една недовършена повест. Пролог” (4–5) са тъй бледо описателни, че с нищо не издават дори наченките на оня елегантен, изискан вкус и стил, който характеризира психологическата му проза между двете войни. Една семейна мелодрама разказва на много страници Георги Райчев в „Заник слънце” (1). Тук е и разказът му „Аглаида” (4–5) – с пообърканите размисли на главния герой за краткостта на живота.

Не мога да си обясня как е попаднал в „Звено” сълзливо-сантименталният разказ „Господарят” (2–3) от Добри Немиров. Може би това е просто един приятелски жест на Подвързачов. Нищо особено няма и в разказа на Никола Янев „Магдалина” (2–3), освен че е посветен на художника Георги Машев. Същото може да се каже и за многословния разказ „Годеникът” (4–5) от Димитър Шишманов.

Прозата в „Звено” едва ли ще се запомни, ако не са творбите на Йордан Йовков. Още в кн. 1 е поместен знаменитият му очерк „Те победиха” (с подп. Й. Й.). Той е химн за българския селянин – „тоя сюблимен герой в боя и в мирния труд”. Този, както е означено, „фейлетон” събира в себе си цялото Йовково житейско и творческо верую. Същото може да се каже и за очерка „На старата граница” (2–3), над който лежи сянката на мъчителна горест за изгубената след 1913 г. Южна Добруджа. По-традиционен характер има разказът му „Тъга” (2–3). Бляновете и сънищата на душата на Андрей, главния герой в творбата, са свързани не с космическата „тържествено-звездна нощ”, както патетично изисква Ив. Радославов, а с родните широки полета, безкрайните пътища, които са сега като чудни видения. През 1914 г. е рано все още за онова преодоляване на реализма и в прозата, за което ратува Иван Радославов.

В разрез с реалната художествена практика литературната критика в „Звено” е изцяло изпреварващо на страната на модернизма. Негова вдъхновена апология е статията на Н. Лилиев „За шестима великани” (2–3), посветена на Верлен, Бодлер, Маларме, Метерлинк, Верхарн и Самен. С изящно информативен стил, без да разкрива някакви оригинални възгледи за символизма, Лилиев въвежда читателите си в света на френските символисти, като изтъква преди всичко тяхната индивидуалност. Когато говори за Самен – че той носи в себе си „крехка, нежна, слаба, мистична и впечатлителна” душа, авторът неволно, съвсем неволно, е издал нещо от собствения си деликатен духовен профил.

Лилиев съзнателно се пази от нетърпящата възражения категоричност на Ив. Радославов в статията му „Малък повод за големи въпроси” (1), за която вече стана дума в началото. „Игнорирайки същността на художественото творчество, източниците на което са дълбоките бездни на безсмъртната и многолика душа – пише Радославов, – реализмът създаде една естетика, която няма нищо общо с творчеството изобщо. И като взима погрешно в основата си становище, развива идеи, логически произтичащи от него, но тъкмо затуй също така погрешни.”

Иван Радославов смята реализма за една „преживелица”, несъвършена форма за „израз на модерната творческа личност”. И заключава: „Мирът на въображението и фантазията, като рая за грешника е затворен за реалистичния писател.” Пак ще се върна за малко към цитираната вече статия – отговор, на К. Константинов във в. „Воля”. Там той основателно напомня на Радославов нещо много важно: българският литератор е патриархален, той се люшка между небето и земята, чувства еднакво Уайлд и Бодлер, но и „смутната молба на своята черноземна родина за въплъщение”.

„Малък повод за големи въпроси” се смята за един от манифестите на българския символизъм. Но тъкмо еклектичният характер на „Звено” показва, че същият този български символизъм, който погрешно отъждествявахме с декадентството, макар че подражава на разни „изми”, непрекъснато е разколебаван от общо взето трезвия реализъм в българската литературна действителност. Константин Константинов дори смяташе, че у нас символизмът си остана „повърхностно” явление, без дълбоки корени, а ориентацията на „Звено” е все пак „по линията на реализма”. Въпреки че списанието редовно информира читателите си не само за естетиката на символизма, но и за акмеизма, футуризма, кубизма, експресионизма в кратки литературни бележки, правени обикновено по френското литературно списание „Меrcure de Francе”. Спомнете си как Боян Пенев искрено съжаляваше, че на нашите писатели им липсвал усетът към болезненото, ирационалното. Мнозина преди него и след него ще повтарят, че нашата литература е болна от своето здраве.

Такъв е и патосът на манифестната статия на Гео Милев „Модерната поезия” (4–5). Тя има претенциите да огласи нова естетика: „Живото безсмъртие, до което днес се издига модерната душа – пише Г. Милев – чрез своето сливане и единение с безсмъртния Космос, – то именно създава и една нова естетика, новите закони на която гласят: не отразявай живота на своята съвременност, живота около себе си, не отразявай „живота”, защото ти ще умреш заедно с него; но отразявай в поезията си живота, чувствата и мисълта на вечността – за да бъдеш вечен (к.а., Г. М.). Бъди вечност, Всемир и безсмъртие.”

Много страници са изписани за тази програмна статия в сериозни монографични изследвания – от Стоян Илиев[7] до книгата на Едвин Сугарев „Българският експресионизъм” (1988). Няма да се впускам в коментари на Гео-Милевия авангардизъм и неговите принципи за модерното изкуство. Ще отбележа, че в порива му към вечност се таят бляновете на младите поети около „Звено” да надхвърлят домораслите критерии за художественост и най-после реално да нанесат и българската литература върху картата на европейската култура.

Безапелационно строг е Д. Дебелянов в отзива си за Вазовата стихосбирка „Под гърма на победите” (2–3). За Дебелянов Вазовият език е вече „стар и слаб за нашето време”. Той му отрича дори „елементарна музикалност” и продължава: „Фигурите са бедни, защото са вети, а някои от тях с грубостта си биха уязвили вкуса дори на четец със средна култура. От цитатите, посвещенията и бележките, които придружават много от стихотворенията, лъха старомодност и наивност.” Дебелянов иронизира стария поет, че вместо да разкрие „предвечните тайни” на живота, направил от книгата си „стихотворен бележник на политик”.

Въпреки цялата си безапелационност към Вазовата поезия поетите около „Звено” отричат не толкова Вазов, колкото вазовщината в тогавашната ни литература, безбройните му епигони. Все пак те признават, че някога той им е бил учител.

В нередовно поддържаната рубрика „Из списанията” (2–3) Д. Дебелянов (с подп. Д. Д.) прави критичен обзор на сп. „Българска сбирка” (г. XX, кн. 3 и 4) и на сп. „Съвременна мисъл” (г. IV, кн. 2 и 3). Иронизирайки крайния пуризъм на Балан в „Българска сбирка”, Дебелянов отбелязва, че „речта на самия ревнител на хубавата реч е мудна и замотана”, от „преголям усет за правилност и чистота в нея е прегазена гиздавината и живостта ѝ”. Не е отминат и „грапавият и недотаслен стих” на Ст. Михайловски. По страниците на „Съвременна мисъл” му правят впечатление спомените на Йордан Маринополски за Пенчо Славейков и статията „Българските писатели и държавата” от същия автор. Като се позовава на не особено сполучливия пример на Маринополски с Алеко и Ботев, Д. Дебелянов дава за домашно упражнение на следващите поколения български критици една костелива, дълго време избягвана тема: „... Ботев и Алеко са вече далече надживени и не могат да служат за образци на ония, които идат. Не искаме да затъмним светлата памет за тях. Но докато тяхното време ги е издигало високо, защото са били преди всичко борци за свобода, от която то се е нуждаело, днес писателят у нас има особено място и борбата „за правда и свобода” е пренесена на друг терен.”

Става дума, разбира се, за терена на идеите, за терена на духа. Голямата болка не само на Дебелянов и неговите братя от кръга „Звено”, а и преди това на кръга „Мисъл” е, че върху картата на големите идеи и култури нас ни няма. Светът спокойно може и без нас. Дори Ботев и Алеко си остават непрочетени в европейски мащаб, затворени „за домашно ползване”, извън културната памет на Европа и на света.

Нека се върнем отново към критическия отдел на „Звено”. В споменатата рубрика „Из списанията” (4–5) К. Константинов, разлиствайки пак „Българска сбирка” (г. XX, кн. 5), се надсмива отново над „богоровските изобретения” на Балан, но добавя и един ред за „упражненията” на Евгения Марс. Сп. „Съвременна мисъл” според Константинов „никога не се е отличавало с изискан литературен материал”. Специално внимание обръща там на стиховете от войната, в които имало много възклицания, но малко поезия. По-добри думи намира Константинов за сп. „Демократически преглед” и стиховете на Мара Белчева. Тук спират вниманието му още разказът „Старият прокурор” от Г. П. Стаматов и експресионистичната художествена критика на Сирак Скитник.

Константин Константинов е отправил критическата си ирония и към „Книга за любимата” от Ив. Ст. Андрейчин (3–4). В нея той вижда само съкрушителна пустота, безполезно трудолюбие, родило „плоски афоризми” и „невъзможни стихове”.

Съвсем друга интонация има поменната му статия „Димитър Бояджиев” (2–3):

       Какъв беше този странен човек – пита се К. Константинов, – който стоя тъй малко при нас и си отиде тъй загадъчно?        Какво носеше той със себе си и какво наследие ни остави? Аз си спомням неговия тънък изящен профил, далечния        пронизителен поглед, – и мисля, че той бе един аристократ чужденец, угнетяван от грубостта на нашите сърца, понесъл        мълчаливо бремето на някаква вековна тъга...

Константин Константинов сътрудничи доста активно в критическия отдел на „Звено” (обикновено с инициалите К. К.). Негови са и унищожителните отзиви за „Огнището угасва” (2–3) от Никола Атанасов и „По пътя на живота” (2–3) от Иван Арнаудов. Немощ, посредственост, пусти и монотонни фрази, сливащи се в някаква безформена маса – така би могло да се резюмира неговата оценка за двете творби, неубегнали от острия му критически език. Той не е пожалил даже кротката лирика на Никола Ракитин, виждайки в поемата му „Беглец” (1) „невъзможни по структура, по тон и по римуване стихове, които не са поезия, а разказ”. Критикът иска от тоя „скромен поет със спокойна полска душа” „повечко художествен усет и малко по-строга себепреценка”.

Подвързачовия отзив за „Мъжемразка” от Ст. Л. Костов (2–3) вече споменахме по друг повод в началото. Театралните пристрастия на Бащата го карат да забележи как партерът останал равнодушен към „картонените събития на сцената”. „Нито един жив човек, нито един истински жест” – отсича той, добавяйки, че пиесата е само „сносен фарс” и с нея театърът изневерява на високата си мисия.

Театралната критика в „Звено” не е отминала и „Ивайло” от Ив. Вазов. Рецензентът Д. К. (2–3) признава успеха на пиесата пред публиката, но по негово мнение „психологическата анализа е слаба”, въпреки че Вазов „успява да събуди националното чувство”. Театралната бележка на Л. Стоянов за „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1) е безапелационна: тук Яворов е изпуснал Орфеевата арфа от ръцете си, копира драмата на А. Стриндберг „Бащата”, пиесата гъмжи от „наивност на понятията и блудкавост на парадоксите”.

Завидно критическо самочувствие демонстрира Л. Стоянов и в един кратък отзив (4–5) за книгата „Пътят на живота” от Л. Н. Толстой. Заслужава да се спрем малко повече на него, защото той надхвърля тясно рецензентските си задачи. Стоянов отбелязва, че „трагедията на Толстоя е може би най-дълбоката човешка трагедия, която модерният свят познава” и че пророкът от Ясна поляна знае да говори на всяко сърце поотделно. Но той подчертава малко снизходително, че Толстой е събрал в своя капитален труд „отломки от различни религии”, и смята, че българският дух още не е готов да възприеме откровенията на божественото слово, да се жертва, да страда и да умре за една велика истина.

Според Л. Стоянов българският дух е езически, той носи в себе си „първобитно варварство”, не познава „мистическия екстаз на молитвата”. За „езичеството” Л. Стоянов е прав, но мисля, че подценява българския дух, щом и в позабравените работи на Илия Иванов–Черен, Никола Янев (2–3) открива един повтарящ се акорд: „любов и страдание”. „Българският дух – пише Л. Стоянов – влиза почти девствен в кръговъртежа на модерния живот, затова книгата на Толстоя не ще бъде друго, освен глас в пустиня.”

Изобразителното изкуство присъства съвсем бегло по страниците на „Звено” само в телеграмно кратките „Впечатления от художествени изложби” (4– 5) от 3. Костов. Това са непретенциозни бележки за живописта на Никола Петров, Константин Щъркелов, Иван Лазаров. Малко повече внимание е отделено на символизма в живописта и на Борис Денев и Цено Тодоров.

Поетическите преводи в „Звено” са сравнително малко, но почти всички са дело на Николай Лилиев и Гео Милев, което вече само по себе си говори за тяхното качество. Двамата превеждат главно френските символисти, различни творби от един и същ автор. Поради това ще представя преводите им не започвайки с превежданите творби, а с преводачите. Лилиев превежда (2–3) „Лунен блясък” от П. Верлен, „Въздишка” от Ст. Маларме, „Танц със златните сандали” от А. Самен, „Една вечер” от Е. Верхарн, „Кръг от мъка” от М. Метерлинк.

Гео Милев превежда (4–5) стихотворенията „Осамотен” от Фр. Ницше, „Нещастният” от Ж. дьо Нервал, „Врагът” и „Съзерцание” от Ш. Бодлер, „Луната бяла...”, „Есенна песен”, „Печал”, „Сантиментален разговор”, „Тишина” от П. Верлен, „Една тълпа любовници прекрасни...” от Ж. Мореас, „Вечер” от А. Самен, „Есенен час” от Е. Верхарн, „Три песни” от М. Метерлинк, „Индианска песен над люлката” и „Последен блян” от Р. Демел, „Песен на път” от X. Хофманстал, „Амфори” от Анри де Рение.

Естествено е преводите в „Звено” да са изключително поетически. Единственият прозаичен превод е „Мисълта в изкуството” (4–5, прев. Л. П. Брезов) от Огюст Роден. Това всъщност е глава от книгата на Роден „За изкуството”, в която той излага своето художническо кредо, принципите на пластичното изкуство.

Въпреки краткото си съществуване „Звено” оставя забележима диря в културния ни живот, защото наистина е звено между две литературни поколения. Въпреки че Лилиев не е Димчо Дебелянов, Подвързачов не може да бъде като Йовков, Ясенов не прилича на Гео Милев, всички тях ги обединява фанатичната им привързаност към изкуството на словото. Много скоро всеки от тях тръгва по свои пътища. Гео Милев и Ясенов ще стигнат до орбитата на лявата поезия, Лилиев и Траянов ще останат при символизма, Йовков и Георги Райчев ще прибавят нови черти към българската повествователна традиция. „Звено” по своему продължава онези плодотворни тенденции в литературата ни, които се опитва да наложи кръгът „Мисъл”.

Когато през 1920 г. започва да излиза сп. „Златорог” на Владимир Василев, повечето от онези творци, които израстват около „Звено”, преминават в новото списание, а Н. Лилиев е и един от съредакторите му. „Звено” отдавна вече не съществува. Подвързачов все по-рядко пише лирика, отдаден на „алчната напаст” на вестникарството. Но въпреки всичко минаването на неговите приятели в „Златорог” сигурно дълбоко го е огорчило. Бащата изведнъж се е усетил самотен без своите деца. Със самоирония, която не крие тъгата му, той ще каже пред Георги Константинов:

       Какво беше моето! Една каручка с дръглив кон. Качили се бяха на стърчишката Николай, Гюро, Йордан... Напъва се, тегли        едвам дръгливото конче, а пътят безкраен, губи се в далечината... Но профуча по едно време край каручката златната        колесница на Владо Василев, скочиха тримата приятели от стърчишката, метнаха се в колесницата и се изгубиха...

       Видях само праха след колесницата...

Така завършва повестта за кръга „Звено”.

Вихрен Чернокожев

Други публикации:

Периодика и литература. Т. 4. – София : Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 1995, с. 264–273.

Вж. и: Чернокожев, Вихрен. Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов. – София : НИ, 1986, с. 44–52.

[Тук статията се публикува в съкратена и редактирана версия със съгласието на автора. За целите на проекта е подготвена за печат от стажант-литературовед Никол Танкова.]