Андрей Ташев, „Експресионистичното отклонение на Матвей Вълев“

Познаваме Матвей Вълев като автор на завладяващи произведения за Бразилия, на множество назидателни разказчета и пиески за деца, на пиеси в съавторство с Елисавета Багряна и Ангел Каралийчев, на стотици фейлетони и хумористични разкази, както и на голям брой публицистични текстове и очерци. Той е известен и като създател на радиотеатъра в България (заедно с Никола Вапцаров) и един от първите маринисти в българската проза. Но това далеч не е всичко. Сред тези големи блокове от произведения, обхващащи почти цялото му творчество, откриваме и един по-малък дял, който някак се губи при прегледа „на едро“. Това са двата му експресионистични текста – „Бурята“ (отпечатан в сп. „Пламък“, 1924, № 9-10) и „Хиени“ (в № 11–13 на емигрантския вестник „Съзнание“ от 1926 г. „Съзнание“ е орган на българската секция при Уоркъс парти, издаван в Детройт, щата Мичиган и по информация на Христо Карастоянов (1982: 18) е бил най-големият български емигрантски вестник по онова време.)

Интересно съвпадение е, че в годините, когато излизат тези текстове на Матвей Вълев (подписващ се все още с псевдонима „Матвей Босяка“), са публикувани и двете най-популярни и емблематични български експресионистични произведения – поемата „Септември“ от Гео Милев (1924) и романът „Хоро“ от Антон Страшимиров (1926). Този факт показва, че с двата си модернистични текста Матвей Вълев се вписва в една изключително продуктивна и актуална за времето си тенденция в българската литература. Но ако ги погледнем на фона на останалите му творби (а това са 15 книги и над 600 публикации в периодичния печат), които попадат изцяло в руслото на традиционното, „Бурята“ и „Хиени“ стоят като „бяла врана“ и смущават изследователите с присъствието си. Вероятно затова на тях не е обръщано сериозно внимание в и без това оскъдната литература за Матвей Вълев. Те или биват пренебрегвани, или само мимоходом се споменават като факт от творческата биография на писателя (Карастоянов 1982, Ташев 2008). Не ми е известно името му да се споменава и в обзорите на експресионизма в България. Подобни „аномалии“, или, ако използвам по-меката дума от заглавието – „отклонения“ от основната насока в творчеството на даден писател, независимо дали са привидни, или реални, наистина разрушават удобната утопична представа за творческа цялост, но пък са интересни и плодотворни от интерпретативна гледна точка. Когато застанат във фокуса на изследователското внимание, някои черти на творчеството на съответния писател изпъкват по-ярко, а други, които не са забелязвани и коментирани до този момент, излизат на преден план.

Именно това ще бъде целта на настоящия текст. По-конкретно, той ще се опита да даде отговор на следните три въпроса:

1. Наистина ли тези два текста са „аномалия“, случайно отклонение в творческия път на Матвей Вълев, или са плод на една по-дълбока закономерност?

2. Какво представляват тези текстове?

3. Какви са причините експресионизмът да си остане само моментно литературно увлечение на Матвей Вълев, без да прерасне в трайна тенденция в творчеството му?

Случайност или закономерност?

Когато към творчеството на Матвей Вълев се подхожда панорамно, експресионистичните му произведения наистина изглеждат в ярък контраст с останалото, което писателят е създал. Но когато се вгледаме в тях по-отблизо, картината значително се променя, защото още в първите публикувани текстове на Матвей Вълев откриваме знаци, които показват неговата предразположеност към експресионизма. Той започва творческия си път в началото на 20-те години на ХХ в. с хумористични разкази и фейлетони в „Маскарад“, „Българан“, „Червен смях“, „Звънар“ и много други издания. Самите му текстове, публикувани там, са далеч от проблематиката, характерна за експресионизма. В тях обаче вече виждаме оформящия се стил на младия писател и неговия афинитет към лаконичното, фрагментарно повествование, изпълнено с контрасти и дисхармонии. Такива са и основните стилистични черти на експресионизма. По думите на Владимир Янев, това литературно течение се характеризира с „фрагментарност, дисхамоничност, деформираност, контрастност“ на изображението (Янев 2006). Дори чисто графично Матвей-Вълевите текстове от този период често наподобяват експресионистични произведения.

Разбира се, това не е нищо повече от формален признак, който ни показва една скрита стилистична предразположеност към експресионистичната естетика. Сама по себе си тя не е достатъчна, за да доведе до създаването на експресионистични произведения. Но при Матвей Вълев тя е съчетана със силна идейна предпоставка. В този период (20-те години на ХХ в.) писателят е убеден и отявлен привърженик на левите идеи. А знаем, че експресионизмът в България се реализира главно като реакция срещу капиталистическата власт. Било е необходимо само тези две предпоставки (стилистичната и идейната) да се слеят, за да се превърнат във взривоопасна експресионистична смес. Катализатор за осъществяването на този процес при Матвей Вълев е дългият му престой в родината на експресионизма – Германия. Малко след смъртта на приятеля си Христо Смирненски през 1923 г. той заминава за Берлин, където прекарва близо осем години заедно с група млади български интелектуалци. Там следва журналистика, участва в списването на „Нарстуд“, в организирането на изложба срещу царя и българското правителство и следи с интерес културния живот в Берлин. Въпреки че по това време апогеят на експресионизма в Германия е преминал, той все още е сред актуалните и силни направления в немската литература и изкуство изобщо. Именно в Германия Матвей Вълев написва и оттам изпраща за публикуване „Бурята“ и „Хиени“.

За силния интерес на Матвей Вълев към експресионизма говори и фактът, че той превежда на немски „Септември“ от Гео Милев и „Хоро“ от Антон Страшимиров.

От всичко казано дотук можем да заключим, че експресионистичното отклонение на Матвей Вълев е отклонение в кавички, защото „Бурята“ и „Хиени“ само на пръв поглед рязко се разграничават от останалото му творчество. И още, че те не са плод на случайно или инцидентно хрумване, а са дълбоко обосновани от силни външни и вътрешни фактори. Следователно правилният въпрос е не „Какво търсят тези два експресионистични текста в творчеството на Матвей Вълев?“, а „Защо са само два?“[1]

Експресионистичното лице на Матвей Вълев

Въпреки че „Бурята“ и „Хиени“ са отделни, самостоятелни произведения, те се допълват логически. В „Хиени“ акцентът е поставен върху издевателствата и убийствата, извършвани от капиталистическата власт, върху страха и ужаса от терора:

        Мълва се носи по нашите села – над Бояна имало забранена зона. Мълва се носи за урва някаква. Нареждали ги под         нея и с бомби срутвали пласт върху тях. „Порой, ще кажат, минал, срутил се.“

        Страх те е да вярваш.

„Бурята“, от друга страна, може да се интерпретира като представяща последицата от тези издевателства и начинът те да се преодолеят, а именно – бунтът на масите.

„Хиени“ е брутално, шокиращо със своя натурализъм експресионистично есе (ако изобщо е възможно подобно жанрово определение). Под повтарящия се в различни вариации лайтмотив за черната кървава нощ (например: „Нощ черна, дива. Като тигър впила нокте в сърцата. И пие. Човешка кръв.“), халюцинаторно, фрагментарно, като в кошмар пред нас минават отсечени глави, изтръгнати езици и нокти, обезобразени, отвлечени и безследно изчезнали хора, скалъпени процеси и смъртни присъди срещу ученици. Една страшна, разкривена картина, с характерната за експресионизма „драстична конкретност и острота на сетивните възприятия“ (Сугарев 1988: 66). А чувството за абсурд и хаос е доведено до краен предел.

В „Хиени“ са вплетени и множество документални елементи, които, оттласквайки повествованието от сферата на фикционалното, засилват внушението за ужас и безнадеждност. Едни от най-силните редове на документалния пласт в „Хиени“ са протестите срещу политическите убийства на поети. Споменат е и Гео Милев: „Помниш ли, драги, Гео Милев? Ходеше, гледаше, мислеше и возеше детето си в количка. Беше модернист – написа „Септември“. Конспиратор. Опасен за отечеството. Осъдиха го. „Ще напише нова поема“ – си казаха. Веднъж работници от Перник го намериха. Съсечен на късове. Единственото му око извадено, захвърлено. (…) Имаше съвест, не мълча и не ще мълчи.“

Другото експресионистично произведение на Матвей Вълев – „Бурята“ – е различно. В него се редуват немодернистични прозаични откъси и поетични експресионистични фрагменти. За разлика от „Хиени“, „Бурята“ има строго фиксиран (а не разпадащ се) сюжет, който е алегоричен. Ето как започва този текст:

        Незаконнородената дъщеря на бога Марс и простосмъртната Нужда е Бурята. Живее тя из крайните квартали на                 Салера, вдига прахуляк, сваля и търкаля капите на жреците, вдига фустите на жените.

        Мразят я боговете и жреците. Обичат я простосмъртните.

И за двете експресионистични творби на Матвей Вълев са характерни директните политически импликации. В „Хиени“ съдят ученици, защото са пропагандирали марксистките идеи, а в „Бурята“: „Боговете и знатните са обявили живота за частна собственост“; „Боговете заповядват всичко да върви на дясно. […] Тя (Бурята – б.м., А. Т.) прави голям завой на ляво.“;

        Клада.

        Червен език облиза в миг

        разрушения град.

        Да гори!

        На кладата го бурята стовари

        и кладата запали.

        Ще остане пепел. Нищо.

Утопичният финал на „Бурята“ е ярка демонстрация на най-съществения отличителен белег на експресионизма – чувството за промяна (Сугарев 1988: 22). Тук тя е радикална. Парадоксално, оказва се, Бурята е унищожила и самата себе си, като част от стария свят. Накрая „няма Буря, няма трясъци, няма смърт.“

Голямата промяна

Но нека се обърнем към една друга, не по-малко радикална промяна. В „Хиени“ четем следния откъс:

        Разказват: берекет.

        Берекет по нашите села няма.

        – Берекет ли? Където копнеш, господине, леш.

Само десетина години по-късно Матвей Вълев публикува разказа „Войници“, в който един от героите – селянинът Станкул Добрев – уверява новоназначения градски началник:

        – … ние глад и не знаем какво е…

        (Вълев 1938: 15).

Не само че берекет на село вече има, но отношението на властта към селяните във „Войници“ е различно. Тук тя не сее страх и смърт сред невинните хора, както е в „Хиени“. Напротив, дейността й е благотворна. Фигурите на властта в разказа „Войници“ подкрепят всички инициативи на селяните за подобряване на живота и им помагат със знанията си. В резултат селото благоденства, а хората ги обичат, уважават и ги чувстват близки:

        – Там (на село, б.м. – А. Т.) изглежда, добре се разбирате с властта?

        – Разбираме се, господин капитан.

        (Пак там: 13)

Логично възниква въпросът, какво се е променило за Матвей Вълев и го е накарало не само да изостави експресионистичния път, по който вече е направил две уверени крачки, но да тръгне в противоположната посока в рамките само на няколко години?

В началото на 1931 г. от Германия Матвей Вълев заминава за Бразилия. Бразилският период от живота му крие много неизвестни, които може би ще бъдат разкрити някой ден. Ефектите от този престой обаче са значителни. В края на 1934 г. писателят се връща в България, но вече не е същият, какъвто го помнят старите му приятели комунисти. Претърпял е сериозна политическа метаморфоза, в резултат от която рязко се оттласква от левите идеи. Негови текстове все по-често се срещат по страниците на официозни периодични издания като в. „Щурец“ и кооперативните списания. Дори за кратко в началото на 40-те редактира едно от тях (сп. „Сердика“). Публикува разкази и в заклейменото по-късно списание „Златорог“. В разговори с приятели критикува политиката на Сталин. С други думи, промяната, която ни интересува, се състои в това, че Бразилия заменя Германия, а идеологическият фактор, който е бил фундамент за създаване на експресионистичните текстове на Матвей Вълев, изчезва.

Следователно можем да предположим с голяма степен на вероятност, че експресионистичната авантюра на Матвей Вълев приключва „в страната на вечното лято“ (такова е заглавието на един от текстовете му за Бразилия) в началото на 30-те години на ХХ в. На нейно място идва бразилската авантюра, която продължава до смъртта на писателя. Но това е тема на друго изследване.

Цитирана литература

Вълев 1938: Вълев, Матвей. Войници и На брега. С., 1938.

Карастоянов 1982: Карастоянов, Христо. Матвей Вълев. Литературнокритически очерк. С., 1982.

Сугарев 1988: Сугарев, Едвин. Българският експресионизъм. С., 1988.

Ташев 2008: Ташев, Андрей. Забравеният Матвей Вълев. // LiterNet, 4 (101), 26 апр. 2008: http://liternet.bg/publish22/a_tashev/zabraveniiat.htm

Янев 2006: Възприемане и характер на българския литературен авангардизъм. // Литература в дискусия II. (Съст. Е. Тачева, Р. Хаджикосев, А. Вачева) – LiterNet, 2006: http://liternet.bg/publish13/v_ianev/vyzpriemane.htm