Елка Трайкова, „Модернизмите“ на Александър Балабанов“

Според съвременниците си Александър Балабанов хаотично съгражда своя екзистенциален и научен образ. От дистанцията на времето обаче неговото себеосъществяване като литературна личност е промислено. То е реализирано с поредица от актове, които в сложна система сплитат всекидневно-битови ситуации и творчески жестове. Така той създава своя образ – роля, на разсеян професор с колоритна външност, разрушавайки представите за традиционното академично поведение и авторитет. Балабанов публично демонстрира своята близост с младите, закриляйки техните модерни естетически търсения и провокирайки бунтовете им срещу ретроградните норми в науката и репресивните политики в обществото. В същото време последователно налага и пристрастно отстоява своите литературнокритически апологии на консервативната реалистична традиция, подценявайки, а понякога и остро отричайки парадигмите на модерността.

Тази парадоксална сдвоеност подлага на изпитание неговата личност – иронизирана, хулена в своето време и маргинализирана от литературната история. Такава е съдбата и на неговите текстове. Те рядко пренареждат естетическия канон, въпреки че много често предлагат нови оптики за четене на класически и съвременни творби. Твърде често са в полемична ситуация и рядко имат статута на основополагащи знаци в културното пространство. В своето обемно творчество – малко книги, но над две хиляди статии, Балабанов води два паралелни диалога. От една страна с литературата – с авторите и с техните творби, с историческата памет и модерните послания. А от друга с “извънлитературното” (тук се възползвам от блестящия термин на проф. Ив. Младенов, концептуализиран в научния сборник „Извънлитературното”[1]). Тук е неговата интелектуална сила като мисия, опит, позиция. Този негов диалог е много по-активен и продуктивен, защото му позволява да бъде свободен, да не се обвързва с школа, метод, направление.

Александър Балабанов твори своя литературна история, която по примера на античността първо е разказана (в лекции, сказки и разговори) и после написана като мозайка от фрагменти. Тезите в нея обрастват с нови значения във времето, развиват се и се променят. Чрез нови текстове авторът ги опровергава и дори се отрича от тях. Той без угризения сменя критически парадигми и еднакво убедено създава противоположни литературноисторически сюжети. Той не мисли литературата от дистантната позиция на обективния анализ. Според него литературнокритическият текст трябва да бъде сътворен, защото той не е теоретичен конструкт, а емоционално прозрение. Той е творба, толкова уникална, колкото и самата литература. В този смисъл неговият подход към литературните сюжети – като тематични ядра, които трябва да бъдат осмислени и оценени в максимално широк културноисторически контекст, е твърде модерен за началото на ХХ в. В изследвания като: „Облакът като мотив в поезията”[2], ”Модерно и антично”[3], ”Древна и модерна тъга”[4], „Мъка и творчество”[5], „Национализъм и литература”[6], „Тема и време”[7], „Война и песен”[8] и много други той проследява сложните метаморфози на определен мотив във времето и текстовете на различни литератури. Ерудирано и увлекателно разказва неговата история. Тези студии и статии са точен модел на това, което проф. М. Неделчев нарича “литературноисторическа реконструкция”[9]. Те създават проблемни полета, които могат да се допълват и обогатяват, сегментите и персонажите в тях могат да се разместват или да отпадат. На фона на толерираната тогава хронологична линейност на литературната история, този подход наистина е модерен.

Големият литературноисторически наратив никога не е привличал Балабанов, въпреки че е автор на най-популярната, претърпяла най-много издания „История на класическата литература”. В дългите текстове личи напрежението на пишещия човек, който с усилие обуздава неспокойната си мисъл, непрестанно насочваща се към неочаквани паралели и ненадейни асоциации. Потопен в такъв сюжет, читателят се чувства объркан, недоумяващ и като че ли измамен, но има ли търпението да стигне до края, хаосът се оказва логическа структура, проблемът – анализиран, изводите – ясно структурирани. Добра илюстрация за това е статията – спомен, „Навечерие и зора”[10]. Тя сплита и наслагва различни събития и подходи – реални и фикционални, документални и емоционални, разколебавайки традиционната представа за мемоарния жанр, превръщайки го в сложен социалнополитически и психоаналитичен пъзел.

Краят на Първата световна война сварва професора във Виена, където той се самонатоварва да представлява нашата победена и политически изолирана страна пред разбърканата и новоустройваща се Европа. Неговият разказ преминава през безброй перипетии, отклонения, широк диапазон от преживявания, аналитични наблюдения, илюстрирани с примери от културната история на всички епохи и много народи. Използвайки умело реторични похвати, Балабанов сгъстява напрежението, градира интереса и разбира се, предлага неочаквана развръзка с неочаквани аргументи.

Четейки статиите на Балабанов през оптиката на модернизма, си мисля, че всъщност неговата творческа нагласа и подход (не толкова към конкретните литературни творби, а към духовните сюжети на времето) са по-скоро интуитивно постмодерни. Той проблематизира традицията, канона, устойчивите норми, общоприетите критерии. Неговите текстове събират в хармонична цялост резки, категорични, понякога противоположни жестове. Професорът предпочита деконструкцията пред създаването на строго логични, обективно аргументирани научни цялости. Неговите студии и статии подреждат като пъстра мозайка отделни фрагменти от духовната картина на ХХ в. Той е убеден, че в културната съвременност нямат място бездарието и пошлостта, налагани в твърде модерни художествени четива. Но в същото време категорично настоява, че основополагащо значение за българската литература има един забравен тогава писател, днес без уговорки наричан класик. В този контекст ще си позволя два примера.

В разцвета на шовинистическото стихоплетство (1916 г.) излиза една статия на Ал. Балабанов, която предизвиква широк обществен резонанс, защото обявява „Епохата на Любомир Бобевски”[11]. Тя се промъква през военната цензура благодарение на привидния възторг от автора на „любимата песен” – „Съюзници-разбойници”. В нея професорът успява да се подиграе не само с бездарието на официалния поет, да разобличи чрез виртуозни игрословия и блестяща ирония цялата шумна и фалшива военновременна поетика, която „не ще Ботев – иска Любомир Бобевски”. В същото време той прави ефектни интерпретации на масовата психоза и на булевардния вкус, които правят модерен този текст.

Малко по-късно, през 1922 г., Балабанов отново провокира обществото, като обявява неспоменавания и незапомнен като писател Захари Стоянов за „класик на българската проза”[12]. За него той е „един наш Тукидид”, а „Записки по българските въстания” – една от най-ценните книги на българската литература. За Балабанов всяко изречение от изповедта на З. Стоянов не само е откровение и висша естетическа наслада, но и критерий за писателски талант. Умението да се разказва увлекателно и остроумно, с такова въображение, хумор и самоирония, с такъв патос и болка, според професора, рядко се среща и в европейските литератури. Този литературоведски текст на Балабанов е важен с това, че вписва в най-неоспоримото пространство на българския литературен канон (колкото и спорен да е самият той) един автор и една книга, забравени почти 40 години.

Той е интересен, дори парадоксален като смислов конструкт. Задълбоченият литературоведски анализ рязко е прекъснат от един сюрреалистичен сюжет. Колоритно и свръхемоционално професорът разказва как „случайно” открива „Записките” на тавана на една копривщенска къща: „И още там над самите нощви заврях глава над „Записките“. И вече нищо не можеше да ме помръдне от тях”.Наистина Балабанов умее и да развенчава, но и да създава митове. И в двата случая е еднакво убедителен. Очевидно не точно така и едва ли точно тогава той открива книгата, но е неоспорим факт, че е създал ефектен и запомнящ се сюжет, публикуван в най-подходящия политически и социокултурен момент,за да я възкреси.

Уважаван или обругаван, Ал. Балабанов разширява границите на личностното присъствие в културния живот, защото неговите литературнокритически тези, колкото и пристрастни да са те, са ясно заявени. Той спори, отрича, утвърждава винаги от първо лице и никога не е скрит зад псевдоними и аноними. В неговата съвременност този стил го прави модерен автор на често цитирани фрази, неговите оценки се коментират и помнят, текстовете му са популярни. Това са неговите „модернизми”, но той не е модернист в естетическия смисъл на това понятие.

Александър Балабанов е свободен дух, който търси загубеното през вековете антично единство на културата. За него тя е хармонична цялост, която съчетава традиция и модерност, родно и чуждо, художествени експерименти и класически подходи, авангардния стил на „младите” и критическия реализъм на „старите”. Със своите текстове, с първия литературен вестник „Развигор” и дори с външността си, със скандалната си любов с Яна Язова той отхвърля предразсъдъците и консерватизма. И така прокарва онези невидими пътеки, по които българският модернизъм се утвърждава в литературата и изкуството, за да се превърне в творчески феномен, който продължаваме да опознаваме, и който ни изненадва и досега.