Яница Радева, „Развитието на българския театър според списание „Художник“ (1905–1909)“

На Деница Езекиева

Когато през 1905 г. започва да излиза „Художник” – „илюстрованото списание за литература, живопис, скулптура, музика”[1] – е изтекла една година от преименуването на драматическата трупа „Сълза и смях” в Български народен театър[2]. По това време българският театър вече се е освободил от възрожденския тип разбиране за спектакъл. Обект на обсъждане са ролите и играта на актьорите, но също и рецептивните възможности на публиката. Репертоарът вече не е само просветителски насочен. Важният за възрожденския театър акцент върху историята – като училище за народност, прокламиран от Войников, но и откриваем в следосвобожденските драми на Вазов (например „Хъшове”, поставена през първия сезон на театъра и драмата „Към пропаст”, поставена в Народния театър през 1907 г.), започва да се измества от нови водещи въпроси – кои и как играят[3]. Тези въпроси влизат и в състава на важните теми, които сп. „Художник” разглежда в разделите си, посветени на театъра. Защото в началото за миналия век почти е извървян пътят от нешколувания към професионалния тип актьорска игра – в България се завръщат завършилите театрални училища актьори като Адриана Будевска, Гено Киров, Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев; в театъра навлизат чуждестранни режисьори. С изключително важно значение за формирането на театъра в началото на века е присъствието на Адам Мандович, който превръща работата на режисьора от координираща и спомагателна в педагогическа и водеща; както и личността на Йозеф Шмаха, директор на театъра от 1906 до 1908 г., чиито спектакли „дават лицето на новия театър” (Тошева 1997: 57). Всички промени в театъра през периода на излизането на сп. „Художник” намират по една или друга форма отзвук и коментар на страниците му. Чрез отзивите на Андрей Протич и Александър Балабанов „Художник” се включва в процеса на развитие на театралната критика. Освен литературен и театрален критик Балабанов е и член на управлението на театъра, негов драматург през периода 1906–1907 г.[4]

Свързаните с театъра статии, публикувани в списание „Художник”, могат да бъдат обособени в няколко групи. От една страна, са отзивите бележки, именувани като „театрална хроника”, за постановки, включващи коментари относно играта на актьорите, открояване на техните постижения, но и неподминаване на недостатъците им. Нерядко отзивите за дадено представление са и повод за автора да изкаже липси, недостатъци или да направи връзка с играта на гледана в българския театър постановка с посещението на представление на същата пиеса в чуждестранен театър (например Балабанов за „Краят на Содом”).

Коментарите и насоките за това какъв следва да бъде нашият театър, така че да заеме високо европейско място, изграждат втория тип текстове. Тези статии, писани от Протич и Балабанов, и заедно със статиите на Андрейчин, публикувани от 1907 г. в „Из нов път” (като например „Нашият театър”), слагат началата в изследванията на българския театър и по този начин се стремят към максимална полезност чрез изграждането на публика с висок вкус. Именно вкусът е единият от проблемите, поставени под една или друга форма в статиите на критиците от „Художник”. Бележката на Ал. Балабанов по повод „Дамата с камелиите”, освен че има за задача да открои и постави на висока позиция постановката („Дамата с камелиите” ще нарека единствената уместна наша пиеса от всички дадени до нея”) заявява и ред недостатъци и липси в театъра ни въобще, с които той е необходимо да съблюдава и да се пребори. Едно от тези неща е вкусът и макар да не дава дефиниция за това какъв би следвало да е вкусът, по който трябва да се изгражда една сценична постановка, открояването на „Дамата с камелиите” е показателно, че е пиеса, от която сериозният зрител не се е върнал „намръщен”. Образът на сериозният, разбиращ, посветен зрител се явява контрапунктно в текстовете за театралните постановки (например и избрана за превод статия на Метерлинк от сп. „Из нов път”). Много по-широко е застъпена тезата за вкуса в статията „Актьори и театрална публика в свръзка с репертоара (две бележки)” от Андрей Протич, публикувана в кн. 17–18 на сп. „Художник” през 1906. От една страна, е поставен въпросът за това какви пиеси е редно да влизат в репертоара на театъра, така че да „ангажират най-дълбоко и най-естествено душевния живот на актьора.” (Протич 1906: 22), от друга стана, авторът обговаря нуждата от налагането на фигурата на режисьора като ключова за актьорската игра. Втората и по-обемна част от статията на Протич се занимава с проблемите, свързани с театралната публика, но не на ниво количество, а на ниво качество. Основният недостатък на публиката е не това, че не посещава представления, а това, че не притежава критически поглед за гледаното представление: „една и съща театрална публика да цени художествено доброто и художествено невъзможното – се обяснява от състоянието на самата публика.” (Протич 1906: 22) Публиката е видяна в нейната безкритичност, всеядност, неустановеност. Понятието „вкус” е заменено от понятието „илюзия”. Под „илюзия” Протич разбира нетрайното, повърхностното в противовес на естетическото. Илюзията е „долен вкус”, ниското, дори елементарното. А по този начин има опасност да се наложи лош репертоар. За да не се случи това, е нужна възпитаваща роля на театралната критика, но която да бъде цел и на самия театър. Издигането на актьорската игра чрез режисьора и създаването на „художествен разсъдък” у публиката чрез критика са двете най-важни цели за наличието на добра драма. А за да бъде качествена една драма, е нужно не съобразяване и налагане в репертоара на лесно възприемащото се, а напротив, съобразяване и съчетание, не „ултрамодерни пиеси” (под това Протич има предвид Метерлинк и Уайлд), а такива, които да са способни чрез възбуждането на илюзия да наложат вкус: „защо да не влязат в репертоара на нашия театър пиеси, които, като притежават лежащи извън събитие достойнство откъм съдържание и форма на драматическо произведение, ще съответстват на изискванията на художествено съзнателната публика, която веднъж възбудено и заразена, ще зарази и от своя страна и другата лесноспособна на илюзия публика” (Протич 1906: 23).

Като трети тип текстове се открояват рецензии за публикувани драми. Те не са толкава силно застъпени по страниците на списанието, обикновено са за слаби пиеси, но пък са писани със споменатата по-горе цел – възпитание на вкус и критичност. Такава е рецензията за драмата на И. Кирилов – „Чучулига”, която е оценена като слаба, епигонска и подражателна и на която в европейско списание не биха обърнали внимание. Авторът на рецензията Генев отделя цели четири страници, воден от желанието да изтъкне недостатъците на обсъдената драма, за да открои опасностите пред българските писатели, още повече че: „при сегашното положение на нашата литература, особено драматическата, работата на вече не младия автор заслужава повече внимание, защото, най-сетне, в сравнение с много други от тоя род работи, „Чучулига” е много по-сериозно и по-основателно замислена” (Генев 1906: 21). В началото на века в българския театър остро се чувства липсата от български драматурзи. Това е особено показателно от писмото на министър Шишманов: „Известно ви е, че драматическият конкурс не даде очаквания от него резултат; така че не ще разполагаме ни с една пиеса, с която да се начене новата театрална епоха” (Шишманов 2005: 41). Не е случаен и призивът на Андрейчин от неговото списание „Из нов път” писателите да се опитват да пишат драми, да заимстват от чужди модели, а също да се поставят на сцена главните драми на Възраждането – „необходимо е да ги опознаем, те са една част от веригата на нашето драматично изкуство, а тази верига не трябва да се прекъсва”. (Андрейчин 1907: 250) Наистина ретроспективно погледнато през периода на излизането на „Художник” българската драматургия може да се похвали с немного постижения. Вазов е драматизирал свои творби, за да преведе в друго жанрово поле важни за времето послания – драмите „Руска” (1884) и „Загорка” (1884), през 1904 г. на сцената на Народния театър са поставени комедията „Службогонци” и „Хъшове”, а няколко години по-късно Вазов обогатява репертоара с „Към пропаст” (с премиера на 29 ноември 1907 г.). Другите важни за българския театър имена от началото на века са А. Страшимиров и Петко Тодоров. Страшимиров представя „Свекърва” (с премиера в Народния театър на 23 април 1907 г.) и „Къща” (1908). По същото време Петко Тодоров подготвя драмата „Първите” (1907), а по-ранните му пиеси като„Зидари” (1902) са поставени на сцената след 1908 г.[5] Драматургът Яворов все още не се е явил, през 1907 г. излиза стихосбирката му „Безсъници” като издание на списание „Художник”, но „В полите на Витоша” ще започне да пише чак през 1910 г., а на сцената на Народния театър ще бъде поставена през сезон 1911–1912. Другите имена, които допълват картината на българската драматургия в началото на миналия век, са Константин Величков (с пиесата си „На морския бряг”, поставена през 1907 г.) и Ил. Миларов (с „Апостол”, поставена през сезон 1904–1905).

Последната част текстове на страниците на „Художник”, посветени на театъра, са от енциклопедичен тип. Подписани от Александър Балабанов, те построяват разказ за историята и развитието на театъра, посоките и важните етапи, през които е преминавал и преминава. Така например „Старогръцката драма” (1906) обстойно проследява историческото развитие на драмата в Древна Гърция, запознава читателите с творчеството на Есхил, Софокъл, Еврипид, „Мисли върху театъра” (1909) представя европейската криза на театъра и по-конкретно съвременния английски театър, чрез обговаряне на проблема за задоволяване нуждите на невежеството вместо повишаване нивото на публиката. По този начин „Мисли върху театъра” кореспондира с „Актьори и театрална публика в свръзка с репертоара”.

Публикуваните в списанието текстове са показателни, от една страна, за вкусовото ниво на българската интелигенция в началото на века, но също и за посоките, в които според критиците е необходимо да се работи за развитието на театъра. В един по-широк план, извън областта на театъра, и от съвременна перспектива – критическите текстове в списание „Художник”са показател за това от какви норми се е ръководила българската критика, не само театралната. Още повече че редакторите на списанието и авторите на разгледаните текстове в изследвания период (1905-1909) са млади хора[6], на които им предстои да затвърдят своите позиции като ключови фигури в българския културен и литературен живот през следващите десетилетия.

Цитирана литература

Конфорти 1991: Конфорти, Йосиф. Начало на професионалния театър в столицата. // София през вековете. Столица на нова България 1978–1944. Т. 2. С.,1991.

Василев 1994: Василев, Йордан. Художник. // Периодика и литература 1902–1910. Т. 3. С., 1994 [http://bgmodernism.com/analitichni_statii/Hudojnik_review]

Андрейчин 1907: Андрейчин, Иван. Нашият театър. // Из нов път, 1907, № 4.

Генев 1906: Генев. Ив. Кирилов. „Чучулига”, драма. // Художник, 1906, № 12.

Протич 1906: Протич, Андрей. Актьори и театрална публика в свръзка с репертоара. // Художник, 1906, № 17-18.

Балабанов 1909: Балабанов, Александър. Мисли върху театра. // Художник 1909, № 4.

Тошева 1997: Тошева, Кристина. История на българския театър. С., 1997.

Шишманов 2005: Писмо на министъра на Народното просвещение Иван Шишманов до Управлението на Народния театър по повод репертоарната политика на театъра. // Проблеми на изкуството, 2005, № 2.

Шмаха 2005: Писмо от Йосеф Шмаха до Министъра на Просвещението относно уредбата на Народния театър и необходимите за правилното му функциониране реформи. // Проблеми на изкуството, 2005, № 2.